Петър Бобев - Светещата гибел

Едновременно с това синята акула я загриза. Цялата тая съвършена красота, на която Джек се бе възхищавал допреди миг, всъщност се оказа едно съвършено оръжие на унищожението.

И до нея — още няколко. Винаги, навред. Все първи. Опиянени от кръвта, те се нахвърлиха настървено върху очакващата ги планина от месо. Сякаш бързаха да оправдаят злословията на хората, че живеели само за да ядат. В някаква кървава вакханалия. Сини демони сред разплисканото кърваво море.

С няколко канджи моряците обърнаха трупа с корема нагоре. Увисналите по него едри прилепала, попаднали по чудо на сухо, се пуснаха от досегашния си повелител, който изведнъж се бе оказал съвсем ненадежден, и се полепиха по кръжащите акули.

Джек неволно се усмихна. По галерата на Марк Антоний, последния любимец на Клеопатра, се били струпали толкова много и толкова едри ремора, че я забавили и така той изгубил решителното си морско сражение. А защо не? Древните, пък и не само древните, са вярвали и на по-нелепи самооправдания.

Моряците, които обикновено вършеха тая работа, сега не посмяха, уплашиха се от акулите. Затова самият капитан се качи вместо тях в лодката и гребецът я докара до главата на кита. Едва успяха да си проправят път през сатанинския хоровод на настървените хищнички.

Джек скочи ловко върху корема на гиганта и придържан от шпайковете на специалните си обувки, достигна смешно малката за това чудовище долна челюст. Отвори я и напъха вътре донесената за целта сонда. Яката коронка само за няколко секунди се вряза в мъртвата плът, прогриза масивния череп и достигна целта си — хипоталамуса, тая най-скрита част на мозъка, седалището на всички жизненоважни функции, което направлява образуването на главните хормони в организма.

След като изпълни задачата си, Джек изключи двигателя и извлече сондата, която бе изрязала черепа на животното ведно с част от мозъка, където се намираше тоя хипоталамус. Другото не им бе нужно. Заради един килограм мозъчна тъкан щяха да оставят на акулите стотина хиляди килограма месо и кости, и спермацет, и вътрешности, и амбра.

Тъкмо се готвеше да се върне в лодката, когато една четириметрова акула мако се хвърли във въздуха към него, но излъгана от пъргавия му отскок, падна върху кашалота. Само че и сега не се отказа, претърколи се два пъти и отново се озова в краката му. Щракна челюсти.

За щастие Морския Тарзан още не бе загубил напълно някогашните си бързи реакции. Без да я дочака, той се метна върху нея и от гърба й — направо в лодката, а тя, непремерила своята сила, се отърколи във водата.

— Не се е родила още акулата, която ще изяде Джек Елбери — подметна той, като се изкачи на палубата.

Лаборантът пое сондата и се затвори в превърнатата на лаборатория каюта, където щеше да извади хипоталамуса и да го запази в хладилника, докато се приберяха на острова, а там един нов «брат» наркоман, опитен биолог, щеше да извлече нужното им вещество.

Летецът от хеликоптера им посочи друго стадо и яхтата се втурна нататък. Китоловците не се интересуваха от женските. Нужни им бяха хормоните на едри, силни мъжкари, способни да издържат на най-дълбоки гмуркания.

Стрелецът отново застана на носа с оръжието си. Помощникът му се натъкми над релето, което щеше да пусне смъртоносната електрическа искра, щом харпунът се забиеше в жертвата.

Но когато го наближиха, без да ги изчака, преди още да е проветрил напълно дробовете си, водачът кашалот вирна опашка и се гмурна в дълбините.

Макар и за малко, всички го видяха. Той имаше още един чифт плавници към опашката.

Тутакси пуснаха китолокатора и на екрана се появи разлятото очертание на Четириногия. Но какво ставаше? Усетил нещо нередно, той смени посоката, опита да се измъкне от проследяващия го ултразвуков лъч. И наистина успя, скри се в засенчения конус, който се образуваше от похлупака на подводния вибратор. Изчезна от екрана.

— Гледай ти, професор! — подметна през рамо акустикът. — Досеща се, хитрецът…

Четириногия наистина се досещаше. В неговото примитивно съзнание отдавна се бе образувала простата асоциация: Ултразвук с такава честота = болка“. Макар и отдавна още не бе забравил срещата си с един друг китобоец, не успял да го убие само поради случайната вълна. Тя го бе отклонила от иначе точно премерената траектория на харпуна, който го бе засегнал леко, колкото да му даде тоя полезен урок.

Как не опитваха китобойците да извъртят звуковия сноп, да изместят глухата сянка — напразно. Кашалотът все успяваше да се укрие. А когато смятаха, че той вече трябва да изплува за въздух, неочаквано Четириногия се гмурна отвесно надолу. Изчезна от ехолокатора.