Петър Бобев - Светещата гибел

Анаеробният режим не е чужд и за човешкия организъм. Доказват го изследванията върху гмуркачите и спринтьорите, при които пулсът се забавя и се натрупва млечна киселина, продуктът от първата фаза на въглехидратното разпадане. Освен това при всички стареещи организми по пътя на приспособяване в помощ на отслабващата дихателна система се усилват безкислородните пътища за образуване на енергия, придружени с видими изменения в хипоталамуса.

Това беше основата на неговото предположение, детински просто и прометеевски дръзко. Едно просто предположение — че ензимите и хормоните не са нищо друго, освен някога свободно съществуващи, по-право паразитиращи вируси, влезли в симбиоза с доскорошните си жертви. Както някои допускат същото за хлоропластите в растенията, разглеждат ги като съжителство с взаимна полза между едноклетъчни водорасли, трансформирали се в хлоропласти, и безхлорофилното растение, което явление всъщност в първоначалния му вид се наблюдава при лишеите; както и симбиозата между обикновените клетки и митохондриите, които получават храна от клетките, а им се отплащат с отделяната от тях енергия; както симбиозата в най-простия вид между водораслите в тридакната, а така също на някои риби и главоноги със светещи бактерии. Нима е много дръзко да се допусне, че целият човешки организъм представлява верига от симбионтни отношения: с еритроцитите му, с фагоцитите, лимфоцитите… И накрая, според хипотезата на доктор Булгаро — с ензимите и хормоните му.

В потвърждение на това бе успял да получи култура от комплекса ензими за безкислородното дишане на кашалотите, подобна на вирусна култура, и от открития пак от него кашалотов ензим за ресинтезата на гликоген от образуваната при анаеробния режим млечна киселина, по който начин тя биваше самоочиствана от организма. Той опита да проведе в тая култура обикновена селекция по активност. Просто по замисъл, но колко трудно, след колко годишни усилия, за изпълнение…

И щеше да продължи тая селекция. Макар че и сега, докато довършваше проучванията, имаше реална възможност да се премине към заселване на океанското дъно.

Необходими бяха още две условия. Първо — подводен дом за защита от хищници и за затопляне на премръзналите акванавти. Второ — хранителна смес, обогатена с необходимата микрофлора, съдействуваща за бързото разпадане на въглехидратите, която да осигури на подводния жител обилна храна за поддържане на анаеробния процес.

Повече не му беше нужно. Ученият махна отчаян с ръка да спрат магнитофона.

— Достатъчно, Леди! Вие напълно постигнахте целта си. За мен вече няма място сред почтените хора.

Тя поклати глава със съчувствие, а в думите й прозвуча най-жестока присъда:

— Види се, ще се наложи отново — „еликсирът на истината“. Защо, синьор доктор, защо измъчвате и себе си… И нас… Защо не отговорите и на последния ни въпрос? Подлецът е подлец и със сто, и със сто и една подлости…

— Дайте ми морфин! — прекъсна я Булгаро.

— Ще ви дам, но преди това отговорете!

— Излишно е, Леди! Аз вече не съм човек, не ме считайте за човек! Все едно свиня, безсловесна…

Леди се надигна на лакти. Разгневена, разстроена.

— Какво си въобразявате вие, докторе! Че заради вас ще спрем насред път, така ли? Затова ли сме тръгнали?

И после съвсем необяснимо, неестествено гневът й утихна. Тя изведнъж се разрида.

— Макар и насила, но вие ще видите осъществена мечтата ми… Не и аз… Аз трябва да си ходя… Обречена…

И продължи през сълзи:

— А бяхме тъй щастливи тогава. Чарлз и аз. Макар и неособено богати. Той — незаконороден аристократ с малка рента от лорда, аз — скромна наследница на търговец. Живеехме. Обикаляхме света. Защо ли не си останахме у дома? Защо ли…

Риданията я задавиха.

А Булгаро почти не я слушаше, все още неопомнил се от всичко, което бе чул от магнетофонния запис. Делириум на наркоман — какво ще я слуша? Известни му бяха тия пристъпи, неочаквани, външно необясними.

— Пътувахме — занарежда отново Леди. — Бяхме в Делхи. Спречкахме се нещо с Чарлз. И аз сърдита напуснах локала сама. От хотела ни деляха само три пресечки. Но още на първата двама души се хвърлиха отгоре ми, запушиха ми устата и ме вкараха в чакащата кола. Последното, което видях, беше Чарлз. Той тичаше след нас, напразно опитвайки да вземе такси, с което да ни настигне.

Тази история, види се, беше известна на телеграфиста, защото той продължаваше равнодушно да потраква с прекъсвача.