Петър Бобев - Светещата гибел

И той начаса се стрелна нататък.

Но като всеки закон и тоя имаше особености, своеобразни уточнения, изникнали в милионгодишната еволюция на вида. Ако сигналът бъде подаден от самка или дете, тогава всички мъжки китове, китици и деца, му се подчиняват.

Тоя път не беше нито самка, нито дете. Беше мъчителният, обиден вик на задушаващ се самец, на който женските не са длъжни да се отзоват. Само мъжкарите.

Забравил стадото си, забравил и Белязания, който не преставаше да се надява за водачество, Четириногия продължаваше да се носи натам, накъдето го насочваха отслабващите призиви.

В действителност нямаше защо да се плаши от Белязания, защото и той, подвластен на същата повеля, се бе спуснал стремглаво подир него.

И не само те двамата. Достигащите до слуха му далечни подвиквания издаваха, че в същата посока са се устремили много техни събратя, послушни на чувството си за дълг.

Понякога, изрядко, Четириногия изплуваше, за да пречисти дробовете си и отново се връщаше долу, в звуковия канал, отново се понасяше напред.

И не се запитваше каква ли пък беше тая агония, как досега нещастникът не се бе задушил съвсем, а вече цели часове зовеше на помощ. Природата не бе предвидила, че човекът някога ще се намеси, за да изкористи правилата й.

Тъй не усети кога се бе разсъмнало и кога пак се бе мръкнало. Сякаш шибан от тоя усилващ се призив, той не помисляше дори да спре, не опитваше да се нахрани или да си почине. А продължаваше пътя си, макар и преуморен, премалял от глад.

На другата заран разбра, че вече се е приближил достатъчно. Тревогата му се усили. Към основния неотслабващ, равномерен призив навремени се присъединяваха и други предсмъртни викове, които обаче бързо заглъхваха. И още нещо — вече и мирис на кръв, прясна китова кръв. Заплашително, злокобно.

Ето първият труп на кашалот, който потъваше надолу, оглозган до скелета от следващите го в дълбините акули.

Ето втори, трети…

А той не спираше, нямаше право да спре. Законът на рода, осигурил съществуването му през милионите години, беше по-могъщ от инстинкта за самосъхранение, наречен страх.

Най-сетне стигна. Но чудно, нямаше никакъв кит! Само един кораб на повърхността. И някакъв странен предмет дълбоко под него. Звуковият прожектор го виждаше ясно. Не беше живо същество, а метална кутия, която продължаваше да излъчва отчаяните си викове за помощ.

Разумът на кашалота, доколкото можеше да става дума за разум, не беше в състояние да си обясни това чудо, с което се срещаше за пръв път. И ако не беше властта на сигнала. Четириногия тозчас щеше да обърне назад, за да избегне близостта с кораба, който продължаваше да му напомня за предишната среща с тия опасни надморски скиталци.

А додето той се двоумеше, додето се суетеше смутен около тоя загадъчно звучащ предмет, незнаещ как да постъпи по-нататък, отгоре, от повърхността, се отправи насреща му едно чудно, невиждано досега същество. С четири крайника като него и с дълга жълта грива на главата.

Четириногия посрещна Леди, която се спускаше към него, повече с любопитство. Доближи я, прощракващ като пишеща машина опипващите си звуци. В същото време я разучаваше, озадачен от продължаващите сигнали за помощ, издавани настойчиво от невидимия му сродник.

Леди Мери, една от първите проверила изобретението на доктор Булгаро, се бе възползувала от отсъствието на сър Чарлз, за да задоволи нагона си към опасностите, с който се надяваше скрито да превари настъпващата лудост.

Съзряла в заплашителната синева на дълбините да изплува насреща й като уплътняващ се облак това ъгловато, безформено чудовище, сякаш без очи, без уши, без уста, тя не устоя. Смелостта й не достигна пред тая жива планина, напращяла от неудържима мощ. Вместо да допусне жертвата си на такова разстояние, на каквото изстреляната от харпуна й стрела с ампула стрихнин би могла да проникне по-дълбоко в тялото й, тя натисна спусъка по-рано. Стрелата едва достигна целта, едва одраска дебелата кожа. И все пак му причини болка, раздразни го, напомни му за другите срещи с човешкото коварство.

Поддал се на първия си порив на убиец, Четириногия налетя насреща й с раззината челюст, открил седефенобялата вътрешност на устата си и само с едно смукване я нагълта — ведно с приготвената сонда за извличане на хипоталамуса му и портативния й звуковизор, ведно с безполезния й вече харпун.

Не дочака бързащите на помощ водолази, които въпреки изричната й забрана я бяха следвали отдалеч. С неподозирана пъргавина изгъна тромавото си туловище и пое назад, дори неусетил, че е позаситил глада си с тая незначителна хапка.