Петър Бобев - Светещата гибел

За тях дъждът нямаше никакво значение. Бяха добре пригодени за подводното пътешествие, облечени в отоплявани от енергията, отделяна при разтваряне на известни вещества във водата, хидрокостюми. Тяхната изолация не се осъществяваше с въздушни пори, които на големите дълбочини биха се сплескали, а със стъклени сачми.

И все пак плисналият върху островчето тропически дъжд ги накара да поотложат тръгването. А то като че ли не беше обикновен дъжд, а истинска полярна виелица, усукала света в някакви плющящи сиви повлекла.

Но както обикновено дъждът престана отведнъж. Облаците се разкъсаха и зад тях надзърна луната, неестествено голяма, като сребърен гонг, окачен върху ахатовото небе и окръжен от чудна лунна дъга, изтъкана от разноцветни приглушени сияния. Омокрените палми с увисналите си перести листа проточиха върху белия коралов пясък разкривени теменужени сенки.

Докато изчакат дъжда, докато се дотъкмят — и слънцето изплава над кръгозора, наподобило с лъчите си чудовищна огнена морска анемона, от която върху повърхността се плискаха кървави потоци. Като огнени риби заискриха по вълните ослепителните му отблясъци.

Обслугата, с обикновени акваланги, беше приготвила подводницата, която стоеше закотвена под водата до външния риф. Тримата акванавти щяха да стигнат до там с плуване, след като завършеха и последната подготовка.

Те нагазиха тромаво с жабешките си нозе в плитчината и когато достигнаха десетметровата дълбочина, с трепет и смущение, с усилия на волята вдъхнаха глътка вода, както прави съзнателен самоудавник. В първия миг и тримата, кой повече, кой по-малко, усетиха страшен световъртеж. Но това усещане, по-противно от морска болест, скоро изчезна, отстъпи място на някаква неизпитвана досега наслада — безтегловното летене във водата. Плуване-летеж, без обичайното притискане на гръдния кош и непрекъснато незадоволените дробове от неравномерните порции въздух от акваланга.

Едва сега те си дадоха сметка, че вече цял час не дишаха, макар че бяха стояли на въздух. Още горе бяха преминали към новия, тъй непривичен за човека, безкислороден живот.

Излезли през тесния проток на рифа, тримата изплуваха на повърхността, за да се сбогуват с другарите си, които оставаха горе.

— Към кораба! — заповяда сър Чарлз.

Това беше също ценно изобретение, попаднало в ръцете на бандитите чрез някакъв наркоман, сътрудник в един научноизследователски институт. Чрез съвършен ларингофон, притиснат към шията, се улавяха биотоковете на запълнения с вода говорен човешки апарат — от езика, ларинкса, гласните струни — преработваха се в звукови вълни, излъчвани във водата посредством обикновен вибратор и възприемани направо от ухото без проводници и без слушалки.

С обичайно движение водолазите почти едновременно изхвърлиха краката с плавниците над водата и се гмурнаха.

Отсреща, отвъд прибоя, се мярнаха огънатите от пасата палми, очертани върху изумително синьото небе, после изведнъж изчезнаха, заличени от кипналата вълна, която покри гмурците. И сякаш това бе не вода, а сапунена пяна — облак от безброй мехурчета, светнали във всички цветове на дъгата.

Мимолетният облак бързо се разсея и над главите им, през разлюляната водна повърхност, слънцето заприлича на брилянтен таралеж с ослепително блестящи шипове. После ореолът му се разтвори в нарасналия воден пласт и неусетно то се превърна в някакво искрящо облаче, което се стопи в синевата.

Само след няколко секунди отсреща им, като през прозрачен син кристал, се открои чудната, невиждана досега подводница, легнала върху гъмжащото от живот морско дъно.

На сушата светлината пада отгоре, като живителен поток. Под водата тя се процеждаше отвред, неистинска, колеблива и несигурна. Предметите не даваха сенки. Навред се виждаше някаква неразличима пъстрота, калейдоскоп, но не от оцветени стъкълца, а от най-разноцветни живи твари: морски звезди, ежове, миди, охлюви, червеи, холотурий, гъби, мъхове и водорасли, над които сновяха рибни орляци, по-пъстри, по-замайващи от всички земни пеперуди. Съвсем ниско над дъното се хлъзгаха скатове. В седефено синия простор на недосегаемо разстояние кръжеха размазани от далечината сини сенки на акули, почти нереални, като безплътни привидения.

Тая необикновена подводница нямаше нужда от дебели стени като досегашните си сестри и като батискафите. Защото бе запълнена с вода при еднакво налягане с външното. А понеже беше излята от специално стъкло, издръжливо на огромното налягане, през него вътрешността й се виждаше като органите на прозрачните скариди.