Петър Бобев - Светещата гибел

Все по-надолу!

Петстотин, шестстотин, осемстотин, хиляда метра!

Опиянен от всичко, което виждаше, Морския Тарзан натисна по-стръмно щурвала.

Хиляда и петстотин, две хиляди, две хиляди и петстотин!

Ехолотът показа приближаването на дъното. Пилотът намали скоростта и скоро подводницата легна плавно върху меката тиня.

Мълчал досега, сър Чарлз се надигна от креслото.

— Леди не можа да види осъществена мечтата ни!

И прегърбен от мъка, отвори вратата, стъпи на дъното. Без въздух в дробовете, сега запълнени с вода, тялото беше изгубило плаваемостта си. Можеше да ходи, наистина съвсем омекнало, залитащо, спирано от съпротивлението на водата. За да плува, трябваше като акулите непрекъснато да работи с плавниците.

Той заби харпуна си в тинята. После се изправи, властен, горд, та дори малко окарикатурен с дебелата дълбоководна шуба, с хранителния цилиндър на гърба, в неудачния си опит да наподоби някогашните си прадеди, които със същата средновековна парадност са присъединявали към английската корона завладяваните острови и континенти. А между парадността и гротеската има само една крачка.

— Обявявам тая земя за мое владение! — провикна се той тържествено. — И я наричам с името на оная, която никога няма да я види, Земята на Мери, Мериленд! А тук, на това място, ще построя град, който ще се казва Мерисити.

След това развълнуван, с парещи под контактните лещи очи, се върна обратно, отпусна се в седалката с обронена глава и сякаш забрави спътниците си.

Двамата не изчакаха заповедта му. Тозчас излетяха навън, натоварени с цял наръч апарати: хидролокатори, фенери, хронометри, прибори за подводна ориентация, харпунна пушка със стрихнин и нова стрела и дълго копие с взривен наконечник за близка борба.

Студът на придънната вода, извън отопляваната подводница, изведнъж ги скова. И двамата едновременно включиха отоплението на хидрокостюмите си.

Бяха попаднали в друг свят. Равно, тинесто дъно, набраздено като с йероглифи от неизвестни следи, в което краката им потъваха, и надигащи се тук там остри единични скали, подобни на тайнствени мегалити, изправени от съществувал тук кой знае кога загадъчен народ.

Странно, непознато чувство овладяваше душите им — на гордост, на самонадеяност, на съзнание за собствено величие. И в същото време — подтискаща боязън, страх от нещо, от непонятна заплаха, която се крие нейде съвсем наблизо, в тоя чуден свят, където няма ден и нощ, където никога, от неговото създаване, не е прониквал слънчев лъч. Кой друг бе слизал така, свободен като рибите, дори по-свободен от тях! Та какво е Пикар, какво е Биб, какво са другите, достигнали тия дълбини, но жалки, свити, оковани в многотонните си гондоли, все едно охлюви в железни черупки.

Наоколо се поклащаха като коило над черна степ някакви светли нишки, подаващи се от къси набраздени тръбички. Погонофори — чудните дълбокоморски твари със сърце, с червена кръв, с мозък, но без уста и стомах. А между тях пъплеха таралежи с дълги шипове, подобни на оживели кактуси. Бързаха да се заровят с опашки в тинята отвесни рибки. Тук-там се виждаха двуметрови кратери, които наподобяваха лунния пейзаж. Какви ли твари ги бяха издълбали? Щракаха с щипки, заровени в тинята раци. Поклащаха се като лалета кремъчни гъби. А над тях, понякога, съвсем изрядко, прелитаха ниско странни змиеподобни риби. Подплашени от непознатите същества, риби триножници отскачаха от местата си и отново се отпускаха на дъното върху дългите гръдни и опашна перки. Плъхоопашата риба ровеше нещо между раците с главата надолу. Проточила напред светещата си примамка, премина уродлива риба въдичар, следвана по петите от подобна на пеликан риба боа, само уста с опашка.

Понякога ги навестяваха дребни акулки, но със същите властни очички, със същите зли бръчки около устата, със същото поклащане на главичките. А сред тях — най-малката, по-малка от педя, светеща акулка.

Акванавтите се бяха отдалечили от кораба. И дон Мигуел, обикновен земен човек, започна да се оглежда назад, да върти неспокойно звуковизора на всички посоки, да се сепва от всяка мернала се на екрана сянка.

А Джек, попаднал в своята стихия, макар и в тая съвсем непривична обстановка, изглеждаше направо опиянен. В съзнанието му властвуваше една мисъл, радостна и самодоволна: „Само аз! Никой друг преди мен!“ Толкова вълнуващо, необикновено! А когато му предстоеше да изживее нещо ново, забравяше всяка предпазливост, губеше страха си, отдаваше му се до захлас, до безразсъдство.