Петър Бобев - Светещата гибел

Един след друг тримата влязоха вътре през обикновена, но яко затваряща се врата, без изравняващи налягането люкове. Защото от такива съвсем нямаше нужда. Джек Елбери като най-опитен навигатор се нагласи пред пулта, а спътниците му заеха своите места. Без да дишат, те можеха да достигнат определената дълбочина и без никакви апарати. Подводницата им бе нужна главно да ги предпази от неочаквани срещи с опасни морски обитатели, тъй като бе въоръжена с приспособления, изстрелващи отровни заряди.

Засега отоплението беше първата им грижа. Защото студената вода засилва обмяната на веществата, което води до изтощение. Човек губи ориентация, затъпява, изпада в безсъзнание. И накрая идва смъртта. Особено при сегашния им анаеробен, слабокалоричен начин на живот. А за затоплянето на водата е нужна три хиляди пъти повече енергия, отколкото за същия обем въздух. Това бе второто предназначение на подводницата — едно подвижно топло кътче, където акванавтите да не изразходват излишно и без това недостатъчната си енергия.

Джек запали двигателите. Двете реактивни дюзи изблъвнаха назад струите на безкислородното си гориво и понесоха машината напред през бързо потъмняващите водни маси. Природата не познава винта и колелото. Затова конструкторът инженер Хауптман, бе използувал принципа за движение на калмарите, а на носа бе придал облика на акулска глава, най-хидродинамичната форма за подводно плаване.

Отдолу, под тях, премина рояк медузи, подобни на спуснати от самолет парашутисти, а придружаващите ги аквалангисти изостанаха нагоре, сякаш се възнесоха към небето.

Подводницата се спускаше плавно, с лек наклон. Пилотът още не й се бе доверил напълно, още не беше изпитал всичките й възможности.

Дъното изчезна, прикрито, сякаш разтворено в непрозрачността на дълбините. Морето се превърна в някакво синьо нищо, бездънна пропаст — тъй както я е смятал още Аристотел, неосезаема кристална палитра от всички оттенъци на студената гама, безкраен космос, по-зловещ от истинския космос, защото там космонавтът може да се оправя поне по съзвездията, а тук нямаше никакви външни ориентири.

Профучаваха като сребърна градушка риби; прелитаха с неподозирано изящество костенурки, спускаха се делфини и ги разучаваха с учудени очи през прозрачните стени.

Когато дълбокомерът показа сто метра, все още беше достатъчно светло, дори да се пише.

И там видяха жестоката битка, по-право безнаказаното убийство на огромната манта, подобна на литнал в синия мрак допотопен птеранодон, от девет-десетметрова риба трион с триметрово рило, нанизано от двете страни с остри като бръсначи зъби, с които още при първото преминаване преполови жертвата си.

Подводницата отмина по своя път, оставила убиеца да догонва потъващия по-малък къс от плячката. А водата потъмняваше все повече, зеленикавият лазур се насищаше с тъмносини тонове, като сияещо мастило, докато накрая причерня съвсем, сякаш огромна сепия бе изблъвнала всичката си чернилка.

Тримата акванавти, замаяни от невижданото преди това зрелище, бяха забравили съвсем, че сега, при новия си начин на живот, сякаш преродени в другопланетци, трябваше да ядат, вместо да дишат. Настъпващото отпадане, премаляването им подсказваха навреме опасността. Те захапаха мундщуците на хранителните апарати, за да смукнат първата глътка. И не ги пуснаха докрая, убедени чрез новия си чудовищен апетит колко по-икономичен за мащабите на природата е изобретеният от нея през течение на еволюцията, след като са се появили растенията и чрез фотосинтезата започнали да натрупват в земната атмосфера кислород аеробен начин на живот.

Тогава, без да запалват прожектора, следейки само екрана на звуковизора, който опипваше като истински прожектор пътя пред тях, те успяха да се насладят изцяло на започналото тайнство на дълбоководното светене.

Бяха попаднали в космоса, но в един друг, непознат космос, подчинен на някакъв полудял създател, отрекъл всички закони на небесната механика, в който звездите, объркани, се стрелкаха на всички посоки безредно, диво, като искрите на разпалвана от бурята клада. Медузи, ноктилуки, риби, калмарчета, плаващи червеи — всички се бяха отдали на някаква огнена оргия, забързани всеки по своите предопределени му от природата грижи.

Внезапно корабът се вряза в един грейнал облак. Бяха попаднали сред светещи скариди, преследвани от рояк сардини, а те, от своя страна, догонвани от атакуващите ги отвред в недостижимата си стратегия калмарчета.