Петър Бобев - Светещата гибел

Той и сега намери доводи да оправдае неблагоразумието си:

— Нали имаме компас, ехолот! Освен това не чуваш ли звуковия маяк на подводницата?

Не бяха пропуснали и това. Всяка секунда специално приспособление разпращаше наоколо нискозвуков сигнал, както в мъгла кънтят корабните склянки, както в буря бият камбанките на хижите.

— Та ние сме вече морски жители, Мигуел! Можем да се върнем на повърхността и без подводницата!

Неособено успокоен от думите му, тореадорът го последва неохотно.

Прекосиха набързо малката леха от морски пера, през която пъплеше светеща многолъчева офиура.

Джек спря. Но отново тръгна, като видя как пресеклият пътя им морски паяк с половинметрово тяло и триметрови тънки, начупени крака забърза да се спасява от невижданите чудовища.

И двамата отначало не усетиха засилилото се подводно течение. Забелязаха го, едва когато то събори дон Мигуел. Наложи се да тръгнат срещу него, наведени както при зимна виелица.

Тогава видяха, че дъното е като преметено, без тиня и пясък, само гола, загладена скала. А на двадесетина метра пред тях се извишаваше право нагоре набраздена от безброй ровини каменна стена, по която се спускаше дълбочинното течение, образувало така някакъв неподозиран и невидим подводен водопад.

Вече се канеха да се връщат, когато някогашният тореадор зърна в краката си една безформена буца. Наведе се и я вдигна. Макар и олекнала от водата, тя му се стори по-тежка от обикновените камъни. Освети я с фенерчето си.

— Та това е злато! — възкликна Джек Елбери.

Озърна се и той. Наоколо, през пет-десет метра, лежаха разпръснати по-големи и по-малки късове самородно злато.

— Преди месец-два четох във вестника — рече Джек. — Нова хипотеза. Златните залежи в Южна Африка представлявали остатъци от пръснал се във въздуха златен метеорит.

Дон Мигуел заигра от радост.

— Този може да е същият метеорит, така ли? И ние… По чудо. Забогатели златотърсачи…

Той пъхна находката в торбата на пояса си, грабна друг къс, натика и него. После трети…

Сам се убеди, че не може да ги носи. Тежаха много.

— Я остави! — рече Джек, който гледаше насмешливо алчното му оживление. — Защо ти е?

— Злато! — сопна се дон Мигуел. — И питаш защо ми е! Та то може да ни даде всичко.

— От какво повече имаш нужда, Мигуел? Лудниците са безплатни.

— А морфин! Докато стигна в лудницата, ми трябва морфин.

— Сър Чарлз ти го дава безплатно.

— Дава! Като на просяк, като на роб.

Той замълча, осенен от неочаквана мисъл.

— Не му го ща!

И добави затворнически:

— Слушай, Джек! Хайде да му вземем подводницата… И да се върнем горе, при хората. Със злато… Пълна подводница злато…

Другарят му се усмихна кисело.

— Да, примамливо! Да ни вземат златото, а нас да натикат в лудницата. Или още по-сигурно, в затвора… Я остави…

Дон Мигуел се сопна:

— Ти ако щеш…

И неволно си помисли, неволно се пипна за ножа. Щом не скланя, на връщане може и него… После — сър Чарлз… И тогава… Подводницата… Златото… Само негови…

Но не било писано да осъществи зловещото си хрумване.

Може би повече по усет, като истински подводен ловец, Морския Тарзан се обърна назад. Двуметрова сляпа акула с изпъкнали бели очи шареше над дъното. Но щом ги усети, тя побягна.

Всъщност не беше акулата. Имаше още нещо.

Той отправи нататък звуковизора. В далечината му се мярна огромна дебнеща сянка.

Това не беше страх, това бе разумна предпазливост.

— Да се връщаме! — рече той.

И другарят му, досетил се за идващата опасност, сякаш само това и чакал, размаха плавници, полетя към звуковия маяк.

Това беше най-глупавото. Бягството събужда инстинкта за преследване у всеки хищник. Джек не побягна, а започна да отстъпва бавно, заднишком, без да изпуска заплашителната сянка от екрана.

Когато и той влезе в подводницата, видя как сър Чарлз се бе отправил насреща им със заплашителен вид.

— Какво носите, дон Мигуел? — запита властно той. И посегна.

Бившият тореадор настръхна както някога, когато нанасяше решителния удар в сърцето на бика. Ръката му се плъзна към окачения на подколенницата водолазен нож.

Но Джек стисна ръката му навреме.

— Какво носите? — повтори командирът.

И извади златната буца.

— Мръсен метал! — сви той устни в презрителна гримаса. — Не за него сме тук! За нас то вече няма цена.

Отвори вратата и го изхвърли навън под убийствения поглед на разтреперания от безсилен гняв тореадор.