Петър Бобев - Светещата гибел

От реактивния самолет се прехвърли на хеликоптера, който я спусна на китобоеца.

Когато изследователката стъпи на палубата, облечена с отлично скроения й работен панталон, с елегантно яке и кокетна шапчица, моряците, в брезентови дрехи и високи над коленете гумени ботуши, се струпаха край нея.

И тя неволно дочу:

— Какво бе, естрадна певица ли?

Направи се, че не е разбрала. И пристъпи към капитана, който бързаше да я посрещне, но и той с донейде недоумяващ поглед.

Представи й се и тозчас я покани да се настани в каютата му, докато е на борда.

Един моряк внесе багажа й, също спуснат от самолета, който тутакси отлетя обратно.

Елена Костова, изморена от дългия път, полегна на койката. Да си отдъхне, да събере мислите си.

Сметнаха я за естрадна артистка. Впрочем, какво лошо има в това? Защо грижата за външността трябва да се смята задължение само на артистите? Или на богатите безделници? Нима останалите, трудовите хора трябва да ходят немарливо облечени?

Беше уверена в това. С доброто облекло, със спретнатостта си човек изразява зачитане не само към себе си, но и към другите, повече към другите. Защо при скръб трябва да се занемаряваш? Не е ли и това особена форма на незачитане към тоя, за когото скърбиш?

„По дрехите посрещат, по ума изпращат“. Вярно е. Но нима си длъжен да чакаш заслуженото за ума изпращане, когато с малко желание можеш да си осигуриш и подобаващо посрещане?

Може би известна заслуга или вина за това имаше някогашната й момичешка мечта. Тя наистина бе мечтала да стане музикантка. Изпълнителка на арфа — тоя изящен, древен, благороден инструмент. Но не успя да влезе в консерваторията. Два пъти се явява на конкурсния изпит. И двата пъти — неудачно.

Накрая, покрусена, записа биология. Започна да следва — ей тъй, без особено желание. Само да не огорчава родителите си. Защото собствената горчилка от неуспеха още помрачаваше погледа й. Сама не разбра кога се увлече в науката, кога сред скучните латински названия в систематиката и анатомията усети очарованието на познанието, удивлението от многообразното великолепие на природата, сладостта на откритието.

И се заредиха успехите й. Изпити, научни конкурси. Първа степен — кандидат на биологическите науки. И специализацията в Неапол. И защитата на докторската дисертация, когато, навярно доста по-елегантна от сега, също дочу подмятането на един плешив професор:

— Тая кукличка — доктор…

Но след като изслуша резюмето на проучването и отговорите по поставените въпроси на елегантната „кукличка“, плешивият професор скочи пръв да я аплодира…

Рязък звън прекъсна мислите и почивката й. Дочула топуркането на моряшките ботуши, тя също изскочи навън.

Наблюдателят от мачтата бе видял китов труп.

Скоро го доближиха. Безформена маса като загладена подводна скала. Десетки акули се вгризваха в нея със сатанинско настървение. И отмъкваха кървави късове.

Един моряк скочи върху кита, та го закачи за куката на крана, който леко го обърна така, че ръбестата му глава да излезе над водата, а долната му зъбата челюст да увисне, да разкрие устата.

Всички се взряха нататък.

Върху бялото му небце не личеше никаква рана. Стрелата на арбалета стърчеше над плавника, издаваше от какво е настъпила смъртта.

По същия начин както другите, но без сондирането.

До вечерта провериха още два трупа. Две женски животни, което досега не се бе случвало. И също — без следа от сонди.

— Може би нещо им е попречило да си свършат работата докрай — допусна доктор Костова пред капитана.

— Може — сви той рамене.

И се качи на мостика.

А биоложката се подпря на планшета, загледана в сънливо примигващия с последните отблясъци на залеза океан, който с приближаването към кораба се уплътняваше, дребните искрящи диплички се превръщаха в страхотни водни хълмове, които повдигаха и спускаха плавно кораба им.

Океанът! Според Ален Бомбар „природната кофа за смет“. Ала вече, уви, почваща да се препълва. Дори тук, толкова далеч от брега, върху вълните се подхвърляше пластмасов бидон. И кой знае докога щеше да се подхвърля? Пластмасата не гние.

И тук се мяркаха опалесциращите петна от мазут. Кой ли, кога ли ги бе оставил?

Преди много години Тур Хейердал ни учуди със съобщението си, че навсякъде при плаването си с „Кон-Тики“ е срещал отпадъци от човешката дейност. Същото потвърждават всички днешни мореплаватели. Та и нашите Папазови. Жак Кусто казва, че Средиземно море се е превърнало в „помийна яма“.