Петър Бобев - Светещата гибел

А тая „помийна яма“ е люлката на живота. И може би последната неограбена трапеза за наплодилото се човечество.

На всеки човек по земята се падат годишно по триста килограма зърно: за него, за добитъка му, за промишлеността. А са нужни три-четири пъти повече. И то по време на такъв демографски взрив, какъвто не човечеството, ами природата през цялата си история не познава — удвояване на населението за всеки тридесет години. Необходимата му храна се получава само върху дванадесет процента от сушата, което прави три процента от повърхността на планетата. Има и други изчисления. От декар работна площ се добива по-малко месо, отколкото от декар морска повърхност. Това значи, че при разумно стопанисване е възможно да се набави двадесетина пъти повече храна, отколкото сега произвежда сушата.

А дотогава? На сушата човек прави всичко възможно за своето самоунищожение. И го нарича ПРОГРЕС. Изсича горите и разорава целините, с което предизвиква ерозия и прашни бури. Строи заводи, които вкарват рака в дробовете му. През историческия си живот той е опустошил толкова, колкото е цялата му сегашна обработваема земя. Докъде ли ще стигне така? „Хомо сапиенс“ вече е изместен от „хомо технократикус“. Колко ли ще се чудят бъдещите историци как да обяснят нашата едностранчива техническа цивилизация: като криза от шизофрения на целокупното човечество или направо като мания за самоубийство?

На следния ден, все по указанията на самолетите, които оглеждаха отвисоко морската повърхност, откриха още пет трупа. Но и те без никакво сондиране. На третия — още няколко. И на четвъртия, на петия. Получените по радиото съобщения от пръснатите из целия океан кораби потвърждаваха същото — избити кашалоти, мъжки и женски, но без никакви рани по главите.

Доктор Костова трябваше да се примири — подозренията й не се оправдаваха. Бракониерите не се интересуваха нито от хипоталамуси, нито от мозъци.

Капитанът пръв изказа мисълта, която впоследствие бе възприета от всички:

— Както изглежда, ще трябва да приемем по-простото обяснение — имаме работа с психопат.

Такова беше заключението и на специалната анкетна комисия: „Маниакална страст за убийства на кашалоти“.

Това, естествено, не беше в състояние да успокои общественото мнение. И то тъкмо сега, когато в целия свят се говореше за опазване на природните богатства, след като бяха приети толкова много международни споразумения за защита и на морската фауна и бе забранен ловът на бели мечки, на някои тюлени, на калканите, на черноморските делфини, на много видове китове.

Издирванията на тайнствените неуловими „китоубийци“ продължиха с още по-голямо усърдие. Цели флотилии, военни, и полицейски американски, японски, френски, австралийски, индийски, китайски, освен съветските излязоха в океаните разпределили си ги по райони.

А доктор Костова, притеснена от неоснователно вдигнатия от нея шум, побърза да се прибере незабелязано в София.

Отново към бактериалното изсъхване по доматите…

Все по-тежък ставаше напоследък животът на Четириногия. Не само поради непрестанните опити, въпреки получения урок, на Белязания да го измести от стадото. Не само поради настървеното преследване на китобойците, които с лъжливите си сигнали успяваха, преодолявайки неговата съпротива, да избиват една подир друга и самките му. Кашалотът навярно не си даваше отчет, че това се дължеше на грубата, неразумна намеса на човека в законите на морето. Та нали за него човекът представляваше едно безобидно дребосъче, което можеше да нагълта на една хапка? Как би допуснал, че това дребосъче със своето вредоносно вмешателство ще се окаже способно да разстрои из основи реда в океана. Както в много случаи хора не са в състояние да осъзнаят вредата, що нанасят на майката природа и оттам на самите себе си, така и той не можеше да открие взаимната връзка между безогледното, избиване на рода му и невероятното намножаване на гигантските калмари. При отсъствието на вековните им унищожители те израстваха до такива колосални размери, че досегашните им победители вече губеха всякакви изгледи за победа и ставаха тяхна беззащитна плячка. Както става с пропуснатите от баракудите акулки.

Все по-често звуковият му лъч претърсваше бездните и улавяше очертанията на сновящите дълбоко под него страхотии, чиито водомети се чуваха като трясъците на китобойните харпуни-гранати. Все по-често някое от тези чудовища, набрало с реактивния си двигател недостижима за никой друг морски обитател скорост, връхлиташе върху самка или дете и я оплиташе в пипалата си, след което се стрелваше обратно, в дълбините, където не можеше да го достигне никой жив кашалот.