Петър Бобев - Светещата гибел

Тогава подводницата подскочи.

Възползувал се от краткото спречкване, свръхкалмарът, който ги бе дебнал досега, бе уплел прозрачното им укритие в огромните си пипала. Големите колкото тави смукала залепнаха в гладката повърхност. Яките като стомана нокти застъргаха настървено по нея. И между пипалата, почти опряно в стъклото, ги разглеждаше едно огромно като воденичен камък око, едновременно зло и алчно, ненаситно, а в същото време — неочаквано, трагически печално, сякаш събрало в себе си мъката на целия тъй лошо устроен свят.

При едно случайно обръщане хората видяха зарастващата грозна рана, там, където е било другото око, преди да му го извади Четириногия.

Дори никога не губещият самообладание Джек Елбери тоя път потрепера. Та това не беше звяр, ще помислиш, че не беше и живо същество, а нещо неправдоподобно, живо желе, планина от восък, който се стичаше по стъкления корпус в неравни потоци. Дали беше наяве, или само сънуваха някакъв хилядократен кошмар, който може да се роди само в небитието на морската бездна, признак на приближаващото морфиново обезумяване?

И там, между пипалата, се подаваше една огромна папагалска човка като куката на пристанищен кран, която опитваше да прогризе твърдия корпус. Не спираше, стържеше настойчиво.

При страшното тръскане всеки се бе помъчил да се залови за нещо. И не се пускаше. Затова вече не беше възможно някой да стигне до пулта, за да натисне спусъка на отровните стрели или за взривните копия. Пък и да стигнеше, нямаше смисъл. Оръжията, по кой знае какво конструкторско недомислие, бяха монтирани в носовата част, където обикновено се очаква врагът. А чудовището случайно или по интуиция, изработена през дългата му еволюция, се бе хвърлило отзад, върху гърба на непознатия си неприятел, но по формата си тъй наподобяващ кашалот.

Подводницата вече не се тръскаше, тя се въртеше, подхвърляна като играчка от тоя мрачен десеторък жонгльор и хората вътре успяваха да се удържат само поради малката си тежест във водата.

Ясно беше, че се колебае. Термоскопичните му оченца върху опашния плавник усещаха близката топлокръвна плячка, но обонятелните клетки на пипалата му, опипващи стъклената повърхност, му докладваха недвусмислено, че докосват не живо тяло, а неодушевена вещ, все едно скала, която не е за ядене.

Накрая, подведено от обонянието си, чудовището ги остави. Подводницата се отпусна леко на дъното, успяла най-сетне да заеме правилното си положение.

Акванавтите видяха как нападателят им побягна, по-право се изстреля сам в черната бездна с опашния си плавник напред, проточил назад пипалата като стабилизаторите на излитаща космическа ракета.

Изчезна. Скоро след това заглъхна и бумтежът на водната помпа.

В същия миг звуковизорът показа на екрана си друга гигантска сянка. Ето, уплътни се, очерта се.

Задъхани от вълнение, клетите акванавти засмукаха жадно хранителната смес, както при вълнение обикновените хора почват да дишат учестено въздух. Какви ли ужаси ги очакваха още?

Насреща им се носеше древната бяла акула — със същата зловеща грация, със същите дебнещи поклащания на главата и пулсации на хрилете, със същата мизантропска бръчка край устата, със същия безсмислен поглед, както по-дребните си сегашни сродници, само че в учетворени размери.

Сър Чарлз отправи насреща й снопа на прожектора, готов в следния миг, когато тя доближи повече, да изпрати в тялото й целия запас от снаряди и отровни стрели.

В блесналия прах на падащите като сняг от повърхността още неразложени хранителни частици Бялата смърт заприлича на чудовищна какавида, омотана в прозирен копринен пашкул. С някакъв чуден ореол, в който тя изглеждаше недействителна до болка, до полудяване.

Хищницата сякаш се досети. Кривна встрани, в последния миг отскочи от смъртоносния залп, който трябваше да я срази. Хвърли се и тя върху невиждания си враг отзад. Не го удари, само се отърка о него.

И тая като другите акули — помисли си отново Джек. — Отначало одира кожата на жертвата си, да усети вкуса й с кожните си зъби, да се опияни от бликналата кръв…

В безизразното й око тоя път се мярна явно разочарование. И недоумение. Тя мина повторно. Повторно простъргване — и пак нищо.

Убедена напълно, че не е за ядене, доверила се повече на кожата си, отколкото на очите, Бялата смърт се отдалечи, плавно, изящно, стопи, се в непрогледния мрак.

— Това се казва акула! — пошепна възхитен Джек. — Нея да победиш, че да има защо… Не някакви си акулски дребосъци…