Петър Бобев - Светещата гибел

Четириногия, все още неопомнил се, но и така съзнаващ отговорността си, нададе предводителския си сигнал и самките му, вече освободени от магията на лъжливия призив, го последваха послушни.

Но — пак ужас!

Преди някой да усети, от синята бездна излетя като изхвърлена от подводен вулкан канара исполински калмар с опашката напред, изви се светкавично с прибрани като кормило пипала, разпери ги мигновено, уплете с тях набелязаната жертва и я повлече обратно надолу, сякаш не дванадесетметрова китица, а — уловена от калмарче скумрия.

И преди врагът да се скрие отново в синята непрогледност, Четириногия успя да види изваденото му око.

Едноокия!

Макар и уверен в безсилието си, кашалотът се спусна подире му, без да е пречистил дробовете си.

И трябваше да се върне скоро. Защото ехолотът му бе изгубил бързо отдалечаващия се похитител.

В същото време друг събрат на Едноокия бе сварил да отвлече още една самка.

Четириногия може би не го реши след съзнателно разсъждение така, както би постъпил човекът. Може би неговият ред на мислене се различаваше, съществено от нашия. Но решението му беше такова, до каквото би го довела и човешката логика. Той изпищя заповедта си за пълно подчинение. И поведе оредялото си семейство още по на север, по-далеч от вилнеещите тук калмари и подводници.

Към по-плитки, сладководни, вътрешни морета, където, знаеше, главоногите — и малките, и големите — не виреят…

Изминали бяха няколко години. Доктор Елена Костова продължаваше да живее в София със сина си Александър, който бе израснал по-висок за годините си, но слабичък и бледолик, с понадебелял вече глас, малко попрегърбен и с още по-силно от бащиното си късогледство. Лекарите допускаха, че това можеше да се дължи и на преживяванията във връзка с бащината му смърт.

Бе в тая неспокойна възраст — ни момче, ни момък. И дали от това, или от мъка — се затвори в себе си още повече.

Майка му вече бе успяла да разкрие генетичния секрет за вирулентността на бактериите по доматите. И да го обезвреди. После, само за проверка, бе направила и обратния опит — да засили до възможния предел заразителната способност на бактерията.

След това й хрумна да повтори тоя опит и със старите си неаполски познайници — светещите микроорганизми по главоногите. Той също се оказа обнадеждаващ.

Тогава чак тя си даде сметка, че съвсем не е бил случайно хрумване, а — непризнато и пред самата нея, но напълно целесъобразно действие в една насока, която сега вълнуваше целия свят.

Напоследък всички вестници, радиото, телевизията все по-често отделяха място за това застрашително явление — прекомерното намножаване, по научната терминология — екологичен взрив, на кракените, гигантските калмари с родовото название Архитевтис, но от вид неизвестен досега на науката, който учените бяха нарекли Архитевтис терибилис — чудовищен свръхкалмар.

Ужасът от тия чудовища сковаваше корабоплаването и риболова, като оставяше милиони хора без работа и без прехрана, особено сега, когато при съвпадащия с него демографски взрив човечеството все повече обръщаше поглед за изхранването си и към морските източници на белтъчини.

Пред тая опасност се бяха обединили всички държави, забравили личните си дрязги. Към Организацията на обединените нации набързо бе създаден специален комитет за борба с кракените, на чието разположение бяха предоставени главно от по-мощните морски държави много изследователски и бойни кораби.

Многочислени научни колективи от целия свят започнаха изследвания за ограничаване надигащото се бедствие.

Само че те тепърва почваха. А доктор Костова се смяташе почти готова. И тя, след обстойно проучване на възможностите си, съвместно с помощниците и ръководителите си, изпрати доклад до въпросния комитет, в който предлагаше своя биологичен метод в предстоящата борба.

Само след седмица получи телеграфическа покана да замине със сътрудниците си за Неаполската биологична станция, която й се предоставяше изцяло на разположение, за да довърши там докрай опитите си. В Неапол — понеже в Черно море няма главоноги.

В изтеклите няколкодневни заседания на комитета, след бурни дискусии при обсъждането на стотиците представени проекти за борба (химическа, механична, биологична — но с различни агенти), при гласуването бе одобрен нейният метод. А на другите откриватели бе разрешено (дори напротив — бяха поощрени) независимо от предимството, което й се даваше, да продължат своите опити. Не биваше да се изпуска и най-малката възможност за успех. Защото нямаше време.