Петър Бобев - Светещата гибел

Четириногия нямаше право да заспи, докато спеше стадото му. Защото океанът гъмжи от опасности. Дори за такъв исполински хищник като него. Не само чудовищната Бяла смърт, с която отдавна не се бяха срещали; не само косатките, които понякога, прегладнели при липса на друга плячка опитваха да отмъкнат някое кашалотче; не само обикновените акули, които винаги се навъртат наоколо. Но и гигантските калмари, които напоследък се бяха намножили заплашително и все по-често се надигаха към повърхността с още по-голяма стръв и нападателност.

Четириногия, естествено, не можеше да знае, че това беше последица от повсеместното избиване на мъжките кашалоти, които единствени имат сили да се справят с такива опасни противници. Все по-малко изтребвани в млада възраст, калмарите имаха възможност необезпокоявани да израстват и да достигат чудовищните си размери, които им бе определила природата.

Със своя животински усет той само си даваше сметка, че сега животът ставаше все по-тежък, все по-опасен. И всеки водач беше длъжен, за да опази не само себе си, но и стадото, което му се бе доверило, да удвои бдителността си.

Особено нощем — когато китовете спят, по-право дремят, и когато чудовищните калмари се изкачват нагоре ведно с надигащия се планктон и следващите го риби и средноголеми калмари.

Женските се бяха отпуснали в чудния китов полусън, като само от време на време с леки трепвания на опашките изнасяха дихалата си над водата, вдишваха и отново потънаха. Едновременно с тях, сякаш привързали с тайнствени нишки, изплуваха и вдишваха шест-седемметровите им деца.

Така измина нощта. Изтокът още не бе изсветлял, когато китиците взеха да се събуждат, а отпочиналите безгрижни дечурлига почнаха да се заиграват, завръщани от разтревожените си майки с резки заповедни подсвирквания.

Вече можеше да ловува. Имаше най-сетне право да засити страшния глад, който го глождеше от няколко часа насам. И Четириногия, проветрил дробовете си тъй както не може никое друго животно, вирна опашка и се гмурна. Нямаше никакво значение, че морето дори до повърхността още беше черно като смола. Та нали в дълбините, където се простираха неговите ловни полета, цареше вечна тъмнина, в която той се оправяше чудесно.

И все пак в най-горните слоеве, макар и през нощта, очите му можеха да различат надигащите се насреща му медузи, които припламваха в огнени сияния, възбудени от близостта му; пръскащите се сънливи рибни ята; подплашените малки и големи акули, които сякаш никога не спят. Ако заспят, ще потънат и ще се задушат. Защото водата промива техните хриле, доставя им нужния кислород, само докато са в движение.

По-надолу! По-надолу!

Както претърсваше бездната като невидим прожектор, звуковият му лъч улови някаква сляпа акула. Но тя го бе усетила с тайнствената си дарба едновременно с него и бе избягала навреме.

После ехолотът му напипа един калмар, неголям, седем-осемметрово животно, което, вярно на вродената си нападателност, се носеше право към него.

Премерил се добре, присвивайки мастната си звукова леща, изчакал го на разстояние една своя дължина, Четириногия изстреля насреща му мощния откос на ултразвуковото си оръжие.

Зашеметен от тоя невидим удар, попаднал като чудовищен юмрук в хрущялния му череп, калмарът изведнъж омекна, изгуби устрема си, преметна се обезсилен във водата.

Кашалотът, то се знае, не го изчака да се опомни. Хвърли се отгоре му и го захапа насред тялото. Започна да го нагласява между челюстите си за гълтане. Чак тогава, при тая смъртна заплаха, жертвата му започна да се опомня. Жилавите пипала се изпънаха и като че ли привлечени от магнит се лепнаха върху главата му, уплетоха я, застъргаха с нокти.

Без да усеща болката от тия рани, та нали всеки залък трябваше да се заплати с рани, Четириногия се обърна към повърхността, опитвайки пътем да се справи с все още съпротивляващата се плячка.

И някъде на дълбочина десетина свои дължини, попаднал в известния на всички китове и делфини воден слой, където звукът се предава най-надалеч, той дочу отслабнал от разстоянието сигнал за помощ.

Сякаш го улучи мълния. Четириногия трепна, поколеба се само за миг, после изведнъж решил, изплю жертвата си. Ала тя не се пускаше. Макар и полупремляна от големите му зъби, продължи да се държи с всичките си пипала. И той беше принуден да се завърти като исполинско вретено. Едва тогава от центробежната сила калмарът се откачи и отлетя встрани. При все че бе прегладнял, кашалотът не го изяде. Сега над него властвуваше основният кашалотски закон, по-могъщ от закона на глада, дори от закона на любовта — когато друг кашалот е в беда, всеки трябва да помогне. Без никакво колебание, без никакво забавяне!