Петър Бобев - Светещата гибел

— Бяла робиня! — избухна Леди. — Имате ли представа вие, мъжете, какво означава това? Какво падение! И колко убийствено унизително. Аз дори не знаех къде са ме отвлекли. Защото от първия ден започнаха с морфина…

— Значи, и вие така с мен! Като бандитите! Вместо да ви облагороди страданието…

— Не ме прекъсвайте! — гласът й беше властен, непонасящ възражения. — Случайно разбрах, че съм в Хонконг. Столицата на престъпността в целия свят… Три години… Гнусота! Изгубила бях вяра. Надежда. Кой би могъл да ми помогне? Вече знаех, че съм попаднала в лапите на мощна банда, която простираше властта си над всички публични домове, над всички игрални казина и всички пушални на опиум в района. И пазеше със зъби и нокти правата си. С пистолети, с автомати, с бронирани коли… Докато един ден, също като на филм, във вариетето нахлуха десетина маскирани мъже. Затрещяха пистолети. По земята се натъркаляха ранени. Аз видях как моят менажер, все едно робовладетелят ми, се сгърчи прострелян на пода, после някакви силни ръце ме отнесоха нанякъде…

Тя спря. Очите й, попресъхнали, светеха възхитени.

— Не казвайте, че няма любов! Има! И то там, където най не очаквате. Три години моят Чарлз ме търсил. И ме открил. И разбрал как ме пазят. Със силата на любовта намерил най-верния път за спасението ми. Заради мен, само заради мен, станал бандит. Заради любовта. Със смелост, с дързост, с находчивост. Обявил война на живот и смърт на бандата, която ме бе похитила. И я бе унищожил. Половината Хонконг вече беше негов. С власт, с пари… Но той не искаше пари… Вие не го познавате… За него парите нямат никакво значение… Нито някога, нито сега…

Тя се надигна отново.

— Ние решихме… Решихме да се махнем от тоя свят. От гнусотата… Да си създадем свой свят…

Тя вдигна восъчно бледата си ръка.

— Затова знайте, пред нищо няма да се спрем, за да постигнем своя свят! Кажете каквото ви питам — иначе, иначе — знаете ли какво значи втора доза „еликсир“? Първия път ви се размина, втория — никога… Няма такъв случай…

Телеграфистът внезапно се обърна.

— Простете, Леди! Не бихте ли изслушали лентата докрай?

И без да дочака съгласие, натисна клавиша.

Гласът на Булгаро продължи да доизяснява равнодушно подробностите на откритието си.

Телеграфистът вдигна пръст.

— Слушайте!

От апарата прозвучаха мимоходом, като съвсем маловажни, следните думи:

— Има един сигнал у китообразните, бих го нарекъл „магически сигнал“ — призивът за помощ при задушаване, който може да се предава под вода на огромни разстояния. По подводните звукови канали. Той може да събере на едно място китовете от огромни пространства. Честотата на вълната е…

Доктор Булгаро замахна със стола да разбие магнитофона. Друго не можа да измисли. Но телеграфистът се оказа по-пъргав. Извърна се мигновено с насочен в корема му пистолет.

Ученият притихна пред лъсналата цев. Сви се отново.

Как ли бе пропуснала Леди тия думи при първото им прослушване? Изработен през милионите години на еволюцията, този рефлекс, създаден за опазването на вида чрез самоотвержената взаимопомощ, можеше да се окаже фатално оръжие в ръцете, в които би попаднал.

Подводните звукови канали. При понижаване на температурата в дълбочината скоростта на звука се понижава, а с увеличаване на налягането тая скорост нараства. Като последица на тия противоположни въздействия на известна дълбочина, различна в отделните случаи, двеста-петстотин-хиляда метра, звукът се разпространява с минимална скорост, но затова пък на огромни разстояния, до хиляди километри. По такива свръхдалечни разговорни тръби често общуват и китообразните.

Горките китообразни! Горките кашалоти! Вече никой не можеше да им помогне…

Доктор Булгаро изпъшка сломен:

— Аз съм свиня! Дайте ми морфин!

Леди го гледаше съчувствено. И в същото време, поради болезнено присвитите зеници — заплашително.

— И все пак, повтарям, вие ще видите осъществена мечтата ми! Моята мечта… А аз няма… Аз вече не живея… Аз само страдам…

Опита да се изправи с тежко дишане, разтреперана.

— Загивам… Задух… В стаята няма въздух… А пясък… Дишам пясък… Светът се върти… И аз пропадам… Пропадам…

Дон Мигуел влетя в стаята и заби спринцовката в ръката й. А тя не спираше. Бълнуваше ли, наяве ли говореше?

— Чарлз разреши. Защото вижда… Отивам си… Предсмъртна милост — колкото искам морфин… Аз ще стана отрепка… Видяла съм стотици като мен… Отрепки… Но не… Няма да се оставя… Не искам Чарлз да ме види така… Има толкова начини човек да си отиде от тоя свят с достойнство… След като не е могъл да живее достойно…