Петър Бобев - Светещата гибел

— Луда е! — натърти тореадорът. — То ние всички ще полудеем накрая, ама Леди вече наистина е луда. Взема тройни дози, от такава доза бик умира, а тя… Ако не взема, не може дори да стане от леглото, краката и треперят, крещи, вие…

А доктор Булгаро в това време мислеше за другото, за случайното подмятане на своя тъмничар, за своята сетнешна участ.

— Значи тъй! — пошепна той. — Банда контрабандисти…

— Чакай! — дръпна се обиден дон Мигуел. — Ние тук не сме бандити. Ние сме Новите хора, истинските представители на рода ХОМО АКВАТИКУС, новата раса, на която принадлежи бъдещето…

Ученият се намръщи.

— Нова раса от стари морфинисти!

Мигуел скочи.

— А ти! Ти да не си по-друг? Ще видиш, лесно се научава, трудно се отучва…

— Аз ще се отуча! Само да се отърва от вас.

Тореадорът се разсмя мрачно.

— Тая няма да я бъде! Който е дошъл сред нас, вече не ни напуска. Бик, който стъпи на арената, излиза само мъртъв. Ние сме истинско братство. Може би единственото братство на равенството. Всеки от нас — с еднакви нужди, с еднакви желания… Та ние не току-тъй, ние сме бунтари, докторе, недоволни от оня прогнил свят. И бягаме от него, от цялата му гнусота…

— Значи, дезертьори?

— Дори и така, но дезертьори в името на нещо по-добро.

Дон Мигуел изведнъж се успокои. Ясно, като всеки морфинист — на пристъпи. Седна отново.

— Впрочем, какво знаеш ти от живота? Откак си се излюпил. На училище, в университета, и оттам направо в института. Своего рода дезертьор от истинския живот. Само че без да го познаваш.

— Нима бикоборската арена е животът?

— Другото, докторе, другото… Преди арената… Пък и след арената… Барселонско гаменче, това бях аз… И джебчия… И касоразбивач… В затвора, тъй като няма какво да се прави, измислих най-хубавия си удар с шпагата, който после ме прослави… Триметрови афиши с моя портрет… Блъскащи се за билети тълпи… Овации след всеки пронизан бик… Докато… Това е славата… Само едно камъче… Недобре пресят пясък… Случайно или нарочно… Подхлъзване… И болницата… И първата инжекция… И следващите… А след това — падението… Вертепите…

Изведнъж той се сепна:

— Я стига! По-добре да спим! Утре идва сър Чарлз… С леди.

И се прибра вътре.

Доктор Булгаро остана сам на верандата, загледан в дишащия пред нозете му океан. Лунната пътека, пламнала още на смрачаване, се бе превърнала в застлана с жарава площадка, по която като че ли всеки миг щяха да заиграят огненото си хоро нестинарки — такива, каквито бе виждал в родината на жена си.

Тая романтика бе заличена изведнъж от преминалия по плажа часовой, който стискаше в ръце автомата. Радарът върху покрива опипваше равномерно с невидимите си ръце тъмния кръгозор. Военната машина на сър Чарлз продължаваше да работи безупречно.

Сънят не идваше. Булгаро знаеше защо — липсата на морфин. Той крачеше напред назад, обхванат от болезнена напрегнатост от очакване и тревога. И вихрушка от мисли. Едни от други по-натрапчиви. И доскоро подтискани от наркотика угризения. И самообвинение. За всичко, което е и което не е. И недоволство, погнуса от света. Най-вече от себе си. Забравил кажи-речи, че има тяло, той усещаше, че го боли всяка частица от него, като при грип: стави, мускули, цялата повърхност на кожата. Разбра, че има сърце, което бъхтеше възбудено в спазматично стегнатия гръден кош; че има черва, които се усукваха в корема му; стомах, който искаше да се обърне като ръкавица…

Измъченият пленник продължаваше да се разхожда пред верандата подобно на часовоя край брега, и той самият превърнат в часовой на своето безпокойство. Съзнаваше ясно — не стигаше волята, химията опитваше да победи волята, привикналото тяло искаше нова порция отрова… И щеше, да иска още… И още… До пълната деградация…

Така дочака изгрева. На изток сред припламващото небе като във вечно повтарящо се самоизгаряне се подаде слънцето, заприличало на нажежена тепсия. То подпали водната повърхност, която заблестя в милиарди кървавочервени отблясъци.

Измъчваше го жажда. Ученият сряза един кокосов орех и изпи млякото му. Но не успя да я утоли. Не само поради морфина. И преди това не го харесваше, усещаше в него някакъв дъх на сапун.

Едва изтрая до обяд, като упорито извръщаше глава при всяка среща с дон Мигуел, който го поглеждаше насмешливо-съчувствено с крайчеца на окото си. Помнеше, и него така измъчваше сър Чарлз, преди да го натири в някоя противна акция.

Чак по обяд се чу бръмченето на хеликоптера, който от предпазливост се носеше ниско над водата в бръснещ полет. Видяха го, когато вече профуча над острова. Отвътре слязоха сър Чарлз и леди Мери, все същата блестяща блондинка, следвани от петима телохранители.