Петър Бобев - Светещата гибел

Откривателят го наблюдаваше през очилата погнусен.

— Ето, да речем, мистър Джек Елбери — „Морския Тарзан“! Така го величаеха някога. Баща му, стар ловец на акули, го научил да се бие с тях, въоръжен само с нож в ръка. Даваше представления по океанариумите. „Подводния гладиатор“. По-опасни спектакли от дресура на бели мечки. Не съм виждал друг, който познава по-добре тия хищници. И с по-сигурен удар на ножа. Срещнах го вече пристрастен. И го спечелих… Или пък дон Мигуел, светилото на барцелонската арена. И той също поклонник на спринцовката… И готвачът, и останалите. Същински роби. Имам инженери, изобретатели, лекари. Готови да ми служат до гроб. Измъкнах ги от тинята. И сега имат само мен, по-право само моите ампули. Те пък ми дават откритията си, които аз въплъщавам в живота. Инженер Хауптман, най-добрият конструктор на подводници например. Колко ли дни му остават още да живее? Или хирургът Ланжевен! Когато Кристиан Барнард, тоя, дето направи първото присаждане на сърце, го посетил в клиниката му, възкликнал: „Такава ръка бих искал да притежавам!“

Той го изгледа втренчено.

— Но вие не! Вие сте ми нужен с бистър ум, защото очаквам от вас да бъдете научната мисъл, мозъкът на новото общество. Не пионка за еднократна употреба.

Марио Булгаро съобразяваше бързо. Впрочем, нещо подобно му бе известно — сходна власт, със сходна цел. И се сети: асасините! Измаилтянската секта на хашишуините! Шейхът в непристъпния замък, наричан Стареца от планината, който гощавал последователите си със сладкиши, замесени с хашиш. Така им показвал прелестите на рая, що ги очаквал, ако загубели живота си в негова служба. Средновековните владетели треперели от него: и християнски, и мюсюлмански. Изпълнителите на неговата воля, наричащи се федаини-обречени, прониквали навред, като не се спирали пред нищо. Всеки, от когото шейхът поисквал откуп, давал повече от поисканото само да отърве кожата. Днес на френски „асасен“ значи чисто и просто „убиец“.

Съвзел се напълно, ученият седна в леглото.

— Не съм очаквал и това от вас!

— Целта оправдава средствата, докторе. И Колумб откри Америка с екипаж от престъпници; каторжници заселиха първоначално Австралия. Почтените хора си стоят у дома, край огнището.

— Всяко долно средство окалва и целта.

— Според вас — усмихна се сър Чарлз. — А според тях аз съм благодетел, давам им това, което сега е най-ценното за тях.

— И ги погубвате.

— Та да не би Александър Македонски, Цезар, Наполеон да са се замисляли повече от мен? Те са жертвували напълно здрави хора, а аз — извлечени от блатото блаженствуващи самоубийци.

Изведнъж той се сепна.

— Стига! Не съм тук за моралистични дискусии. А за последен отговор. Ако не получа това, което искам от вас, ще ви направя наркоман. Насила ще ви направя.

Доктор Булгаро скочи.

— Не! Няма да посмеете!

— Това ми е нужно. И ще го сторя!

В стаята отново влязоха двамата пазачи. Дон Мигуел държеше в ръка готовата спринцовка, на чийто връх искреше капчица от коварната отрова.

Пред ужаса на онова, което го очакваше, осъденият усети как гърлото му се сковава.

— Чакам! — натърти сър Чарлз със стиснати устни. Дългото му сухо лице сякаш се удължи още повече. — Проговорете!

После отпусна ръце.

Мъчителите се хвърлиха върху пленника, който опита да се отърве от яката им хватка с неподозирана за дребното му тяло сила и пъргавина. Напразно. Насреща си наистина имаше наркомани, но наркомани, от които единият бе свикнал да надвива акули, а другият — бикове. Само за няколко секунди съпротивата му бе сломена, а той — вързан за леглото, обезсилен, безпомощен.

— Последен шанс, докторе! — пошепна похитителят му.

Булгаро извика:

— Негодник!

Дон Мигуел взе отново спринцовката, която по време на борбата бе оставил на масата, и приближи усмихнат, дори с явно удивление върху лицето. Намаза със спирт заголената му ръка, като не спираше да говори и да го успокоява, както майка приспива детето си:

— Защо се противиш, гълъбче? Ти не си опитал, затова. Вкусиш ли веднъж, ще ми благодариш цял живот!

И успял да издебне мятащия се овързан пленник, заби иглата под кожата му.

Четириногия не намираше покой от настойчивостта на Белязания. И сега, едва достигнал дълбочината, в която всяка светлинка изчезва — там, където средноголемите калмари се бяха отдали на брачния си танц — той тозчас обърна нагоре, не успял да засити глада си. Бе дочул отново през водните пластове прелъстителната серенада на съперника си.