Петър Бобев - Светещата гибел

Но и само това беше достатъчно. Усетила, че светът се завъртва край нея, доктор Костова се стовари тежко в креслото, което й предложиха. Значи, вече нямаше надежда! Всичко, всичко беше свършено! Никаква надежда… Останали бяха сами — Сашо и тя. Съвсем сами…

В същото време, без да го сподели, инспекторът премисляше своята бъдеща задача. Виждаше, за нещастната жена вече нищо нямаше значение. Но за него този случай, който той трябваше да разясни, се усложняваше. Преди години в държавиците из Карибско море съществувала корпорация, специализирана в ликвидиране на политически дейци. С главно оръжие акулите: в едни случаи за самото убийство, в други — за отстраняване уликите, а в трети — за параван — акулите не са могли да опровергаят обвиненията, които са им били отправяни… Нима и в Неапол… Или нещо подобно…

Костова се изправи със стиснати устни, успяла да се овладее. И си тръгна. Беше решила. Щеше да се върне в България. Не можеше да остане повече тук, където бе изживяла щастието си, където всяка уличка, всеки паметник, всяко островче в залива щеше да й напомня за него.

Небето се бе покрило с тежка облачна пелена и само през една малка пролука, по-синя от мастило, струеше водопад от светлина, който обливаше със златен блясък причудливия, толкова познат и толкова чужд сега силует на Везувий.

В действителност доктор Марио Булгаро не беше мъртъв. Похитителите му бяха изпълнили с режисьорска артистичност тоя зловещ спектакъл с човешката ръка в корема на акулата само за да заблудят полицията, да отклонят в погрешна насока издирванията й, като в същото време убедят обществото, че ведно с изобретателя е загинало и изобретението му. Какво им струваше за целта да откраднат една ампутирана ръка от болницата и да я подхвърлят с нанизания на показалеца й пръстен на една акула, която след това да убият и представят за случайно уловена?

Чарлз Томпсън — или тоя, който се представяше под това име — беше отвел с бързоходната си яхта непокорния пленник на хиляди километри от дома му, на един доскоро необитаем остров сред океана, където се опитваше да изкопчи от него тайната му.

В тоя следобяд двамата седяха на верандата пред уютния им дом замълчани, загледани с очаровани очи в ширналия се околовръст океан. Изглеждаха повече като сърдечни приятели, отколкото като пленник и безпощаден пазач, каквито бяха всъщност. Зад всяка врата дебнеше въоръжен с автомат часовой. Други, зад заредените картечници, оглеждаха кръгозора с мощни далекогледи. В сянката на палмите бръмчеше моторът на винаги готов за бойни действия хеликоптер. Чарлз Томпсън вземаше всички мерки да не изтърве жертвата си.

Най-сетне той наруши мълчанието:

— Синьор Булгаро, имахте достатъчно време да си помислите върху предложението ми… Додето ми бяхте гост…

— Гост! — Булгаро го прекъсна. — Бих ви молил, без ирония!

Англичанинът го изгледа през присвитите си клепачи.

— Нямал съм и помисъл за такова нещо — възрази той. — Вярвайте ми, аз искрено желая да станем приятели.

— А смятате ли за приятелство отношенията между силен и слаб, между потисник и потискан?

— От вас единствено зависи част от силата да премине към вас.

— Аз не ща сила, искам човешко достойнство.

— Без сила няма достойнство — поклати тъжно глава Томпсън. — Убедил съм се напълно, уви, без никаква уговорка…

Булгаро отново замълча. Знаеше, не беше толкова наивен да не се досети — каквото и да избереше, за него нямаше връщане назад, към дома, към родината. Ако не издадеше тайната си, го заплашваше смърт. Поддадеше ли се — може би щеше да оцелее, но похитителите никога нямаше да го изпуснат обратно. Та да ги издаде, та да съобщи и другиму откритието си, което имаше сила само докато се намираше в едни ръце. И може би, ако мълчеше, съществуваха повече изгледи да се спаси — не биха изтървали тъй леко богатството, което очакваха от него.

— Синьор Булгаро — подхвана отново Томпсън. — Известно ли ви е, че разполагам с достатъчно средства да ви принудя?

Булгаро мълчеше. Всъщност какъв смисъл имаше да възразява, да спори?

— Но не желая! — додаде Томпсън. — Поне засега. Аз диря съюзник, не подчинен. За моята цел, за Голямата цел. За новата цивилизация, на която ние ще положим основите. „Този, който владее океана, владее света“ — старият британски девиз още не е изгубил значението си. Това ви е добре известно.

Пленникът вдигна нетърпеливо рамене.

— Каква е неговата връзка с нашия въпрос, мистър?