Саймън Грийн - Шадоус Фол

Ножът се стрелна напред отново. Харт се извъртя и острието се заби в дървената врата зад него. Нападателката се опита да го изтегли, но той се бе забил дълбоко. Харт пристъпи бързо напред и я стисна в здрава хватка, притисна ръцете й към тялото. Тя се бореше свирепо, но той бе по-силен от нея. Тя се поукроти и двамата дишаха един другиму в лицето за миг. Той разчете в погледа й, че се кани да го удари с коляно, още преди тя да е узряла за идеята и я оттласна от себе си. Тя се нахвърли върху него с юмруци и се опита да го изблъска от вратата, така че да стигне до ножа. Харт отби ударите съвсем лесно, но въпреки това те бяха достатъчно силни и ръцете го заболяха. Тогава Френд се спусна по коридора като смолисточерна приливна вълна, връхлетя върху жената и я обгърна като мантия. Тя се бореше отчаяно да се освободи, но Френд бе твърде силен за нея и обуздаваше движенията й с лекота. Тя спря да се бори и нещо се чу откъм вътрешността на сянката — наподобяваше хлипове.

— Спомняш ли си за смахнатата жена отсреща, за която ти казах? — попита Френд. — Е, това е тя. Поли Къзинс. Прекарва доста време до прозореца и гледа как светът минава навън. Не излиза много, но сигурно и сам се сещаш. Като риба на сухо, ако питаш мен. Какво искаш да правя с нея?

— Засега стой над нея в здрава хватка — отвърна Харт като си пое въздух. — Освен това съм отворен за предложения. Телефонът работи ли? Ако е така, май трябва да се обадя на шерифа.

— Не! Моля ви, не го правете — гласът на Поли бе като на малко дете. — Ще бъда добра, обещавам.

Тя изглеждаше толкова трогателна и безпомощна, че Харт се почувства като побойник. Само един поглед към дългия нож, забит на входната врата, бе достатъчен да го накара да се отърси от тази мисъл.

— Заведи я в голямата стая, Френд, но не я изпускай нито за миг. Имам няколко въпроса, които се нуждаят от отговори, преди да реша какво да правя по-нататък.

— Твоя работа — отвърна бодро Френд. — Моят съвет е да я предадеш на шерифа, да я затвори някъде на сигурно място, да глътне ключа, но какво ли знам аз? Аз съм само един измислен приятел.

Сянката се втурна обратно по коридора, повличайки Поли със себе си. Тя не оказа никаква съпротива, но Харт ги последва на прилично разстояние, за всеки случай. Когато стигнаха стаята, Френд пусна Поли в един стол и се настани в скута й като постлано килимче, притискайки я здраво на мястото й. Харт издърпа друг стол и седна срещу тях.

— Кажи ми, Поли Къзинс — обърна се той спокойно към нея, — защо се опита да ме убиеш, щом, доколкото си спомням, дори не съм те зървал в живота си. И докато се опитваш да ми отговориш, посочи ми поне една добра причина да не те предам на властите като опасна лунатичка?

— Съжалявам — каза Поли почти шепнешком. — Обзе ме паника. Гледах през прозореца и те познах. Много приличаш на баща си, а аз го помня много добре. Когато разбрах кой си, кой би трябвало да си, пророчеството бе единствената мисъл в главата ми… Онова, в което се казва, че ти ще унищожиш Вратата към вечността и ще си причина за края на Шадоус Фол. Уплаших се. Нужна ми е Вратата към вечността и влиянието, което тя има върху града, единствено това прави живота ми поносим. Пази здравия ми разум. Имам го, повече или по-малко — тя се усмихна тъжно за миг. — Макар да разбирам, че може и да ти е трудно да повярваш. Забележи… невинаги съм себе си и ти ме хвана в лош момент. Вече се владея. Ако ме освободиш, обещавам да се държа прилично.

Харт се облегна назад в стола. Изглеждаше достатъчно нормална в момента. Ножът й беше на безопасно разстояние, Френд бе при нея, готов всеки миг да се хвърли отгоре й…

— Имам силно предчувствие, че ще се разкайвам за това, но… добре. Френд, пусни я. Стой нащрек за всеки случай.

— Хрумва ми, че си луд колкото нея, но ти командваш. Само не обвинявай мен, ако измъкне отнякъде друг нож. На такава ми прилича. Но, естествено, никой не слуша мен. Аз съм просто сянка, какво ли знам?

— Френд, действай.

Сянката изсумтя неодобрително (Харт се зачуди с какво), плъзна се, освободи Поли и се настани върху стената зад нея, придобивайки отново човешка форма. Поли се протегна предпазливо.

— Интересен приятел си имаш тук, Джими. Спомням си, че ми разказа като дете, а аз не бях убедена, че трябва да ти повярвам. Ти все разказваше едни истории…

— Предпочитам да ме наричаш Джеймс — поясни Харт. — Помниш ме като дете? Какъв бях? Не си спомням нищо от онези дни.

— Ходехме на училище заедно, играехме понякога, когато родителите ни имаха нужда да ни зарежат някъде наблизо. Сузан Дюбоа ми каза, че си се върнал в Шадоус Фол. Прочела го в картите си. Знаех си, че рано или късно ще се върнеш вкъщи, но си беше малък шок да те видя отново. Разни слухове и истории те превърнаха в нещо като страшилище, докато те нямаше, дамоклев меч, надвиснал над всички нас и всичко, което ни е скъпо. Не бях разбрала колко изплашена от теб е частица от мен, докато не се оказа, че пресичам пътя и идвам до входната ти врата с кухненски нож в ръката. Но вече се владея. В мен има… повече от един… от един човек. Единият е дете и лесно се плаши.