Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Обажда се кмет Фрейзиър и ако се окаже, че това повикване не е сто и един процента наложително, ще ти сритам задника. Казвай.

После млъкна и се заслуша. Устройството престана да пиука. Аш се опитваше да прочете по лицето й какво се случва, тъй като мълчанието й продължи, но тя изглеждаше съвършено спокойна и сдържана. Беше професионалното й изражение. Взе си цигарата обратно от нея, а тя изобщо не забеляза. Изсумтя и смотолеви нещо няколко пъти, погледът й бе отнесен, а накрая попита със съвършено спокоен тон колко зле са нещата. Заслуша се, после кимна бавно, сякаш това беше отговорът, който бе очаквала.

— Добре, идвам веднага. Обадете се на всички членове на съвета и ги съберете, докато дойда. Продължавайте да се опитвате да се свържете с шериф Ериксон и изпратете някой в Галерията от кости да блъска по вратата на Времето. Не може просто да ни изостави така.

Тя постави слушалката с едва сдържана ярост и погледна Аш.

— Цари хаос. Шадоус Фол е атакуван от неизвестен, но изключително могъщ противник. Градът е нападнат отвсякъде. Който и да е нашият враг, изглежда разполага с цяла армия, дяволски опитна при това. Вече са завладели няколко ключови позиции и се опитват да прекъснат комуникациите. Обстрелват със снаряди някои части от града. Танкове, камиони и хеликоптери влизат от всички посоки, без да срещнат съпротива. Защитата ни е разбита. Никой не знае как.

Хората ми са паникьосани. Времето отказва да разговаря с тях. Затворил е Вратата към вечността и е изолирал града. Никой не може да излезе, макар че нашествениците нямат проблем да влязат. Нашият любезен шериф не си е в офиса и никой от хората му не знае къде е. Вероятно някъде се е запил. Трябва да се връщам, Ленард. Нашествениците помитат хората ни. Трябва да направя нещо да организирам нашите сили…

— Идвам с теб — каза Аш. — Не съм те намерил след толкова време, за да те изгубя пак. Освен това може да се нуждаеш от някой, който да ти пази гърба.

Рия кимна набързо и спусна краката си на пода. Двамата с Аш се облякоха трескаво, намъкваха дрехите с брутална сила. Рия свърши първа, изхвърча през вратата и се втурна надолу по стълбите. Марта Аш я чакаше долу. Рия спря пред нея, внезапно си даде сметка за раздърпания си вид и за това какво изпитва майката на Ленард, но Марта само се усмихна топло.

— Радвам се, че пак сте заедно, скъпа. Той се нуждае от теб.

— Да. И аз така мисля. Трябва да тръгваме. Изникна нещо важно, в града.

Поколеба се и продължи:

— Марта, смятам, че ще е по-добре двамата с Томас да стоите вкъщи известно време. Не отваряйте вратата на никого и стойте далеч от прозорците. Това е предпазна мярка.

Тя млъкна, когато Аш затрополи надолу по стълбите, като продължаваше да закопчава ризата си.

— Размърдай се, Ленард, или те оставям. Ще се видим пак, Марта. Довиждане.

Тя целуна Марта по бузата, после мина набързо по коридора и излезе през входната врата, а Аш бе точно зад нея. Качиха се в колата, Рия зад волана, а двигателят запали като никога от пръв път. Бързо превключи на скорост, колата потегли по алеята и се озова на улицата, преди още Аш да успее да закопчее колана си.

— Знам, че в моя случай не е необходимо — каза той спокойно, като наместваше колана, за да се увери, че е закопчан. — Но обичам да се преструвам. Помага ми да се чувствам по-реален. Впрочем хубава кола. Доста по-добра от онази трошка, която караше преди. Градският съвет накрая се съгласи да плати за служебна кола, а?

— Не — отвърна Рия като взе завоя рязко и намръщено следеше пътя отпред. — Просто ми омръзна да чакам, купих си кола и им изпратих сметката. Още спорят по въпроса в комисията.

Аш се усмихна, но не задълго.

— Кои мислиш, че са? Нашествениците?

— Мътните ме взели, ако знам. Предполага се, че са цяла армия, но може да е чисто въображение или преувеличение. Повечето от докладите, в които се съобщава за тях, звучат доста истерично. Няма значение обаче колко са — щитовете и защитните системи на града трябваше да ги задържат отвън. Някой е заспал до копчето и щом открия кой е той, ще му откъсна топките, когато всичко това свърши.

Аш внезапно се намръщи, отправил поглед навътре в себе си.

— Намали, Рия. Има нещо отпред, точно зад следващия ъгъл…

Тя светкавично натисна спирачките и те завиха, имайки достатъчно време да намалят, преди да стигнат до бариерата на пътя, до която бяха застанали шестима войници във военни униформи. Барикадата представляваше бетонни блокове, увити с бодлива тел — набързо приготвена, но добра за целта. Рия спря плавно, но не изключи двигателя. Войниците се приближиха и едва тогава тя си даде сметка, че са въоръжени с автоматични пистолети. Изглеждаха млади, яки и професионалисти. Във всеки случай, тя ги изгледа гневно.