Саймън Грийн - Шадоус Фол

Камен не издържа пръв и хукна към гората встрани от пътя, без нито веднъж да се обърне назад да види дали приятелите му са го последвали. Те бързо се изстреляха след него, мозъците им бяха изпразнени от всичко, бяха останали само страх и паника. Крофорд плачеше докато тичаше и не знаеше защо. Рия ги проследи как изчезват. Страхът не бе обхванал нея, но почувства достатъчно, за да проумее защо войниците бягаха панически. Разбра също и че никога повече няма да се чувства по предишния начин по отношение на Аш. Сега обаче той изглеждаше напълно нормален, страхът бе само спомен и тя избърза да отиде при него и да се увери, че е добре. Той й махна да се качва в колата.

— Карай, Рия. Да се измъкваме оттук.

Тя кимна и седна зад волана. Аш се настани до нея, тя заобиколи барикадата и се спусна надолу по пътя още докато затваряше вратата. Караше бързо, но внимателно, имаше едно наум за други барикади, а кокалчетата на ръцете й, там където стискаше волана, бяха побелели.

— Смятам, че се справи доста добре — каза накрая, като се опитваше да си върне професионалното спокойствие, но не успяваше.

— Лесно е да си смел, когато знаеш, че нищо не може да те нарани вече — обясни Аш. — Безпокоях се само за теб.

— Тревожа се за града — каза Рия. — Ако тези копелета са типичен пример за нашествениците… Трябва да отидем на някое сигурно място, да се прегрупираме и да вземем решения. Ако още е останало безопасно такова…

— Карай — настоя Аш. — Просто карай.

Воините на Кръста връхлетяха Шадоус Фол като глутница вълци, обезумели от миризмата на кръв. Хората тичаха с писъци пред тях, а Воините ги разстрелваха, докато бягаха. Заповедите за войниците бяха да тероризират жителите на града и да сведат нещата до невъзможност да окажат съпротива и доста време те вилняха, без да има кой да им се противопостави. Танкове напредваха неумолимо по опустелите улици, използваха всяка възможност да обстрелват сградите на властта и ги превръщаха в купчини камъни. След себе си нашествениците оставяха пожари и нямаше живи хора, за да ги потушат. Към небето се издигаше дим и скриваше слънцето. Воините сееха смърт и разруха в Шадоус Фол и се смееха и шегуваха, пееха във възхвала на Бог, докато напредваха неумолимо към центъра на града и своята крайна цел — Саркофага на Времето.

Трима членове на Градския съвет се бяха събрали в заседателната зала, когато Воините ги откриха. Командващият провери имената им по списък и нареди на един от съветниците да пристъпи напред. Той изпълни нареждането, като мигаше плахо, а офицерът спокойно заповяда на войниците си да го разстрелят. Другите двама съветници още бяха зяпнали от учудване, когато куршумите подхвърлиха човека във въздуха и го запратиха в стената отзад. Той се плъзна бавно на пода и остави огромна кървава следа по нея. Воините изтласкаха набързо двамата други съветници навън, а те не се съпротивляваха, очите им бяха широко отворени от ужас. Офицерът разпореди сградата да бъде подпалена, а хората му се смееха, докато размахваха факлите. Те вършеха Божието дело и се чувстваха прекрасно, така прекрасно.

Макар че завоевателите връхлетяха в покрайнините и се понесоха към по-сложните вътрешни райони на града, настъплението им се забави. Картите бяха неизползваеми. Един път внезапно се сменяше с друг, докато се носеха по него, или дори извиваше обратно, без те да забележат. Времето ненадейно се сменяше без предупреждение, от ден в нощ и отново в ден. Завоевателите имаха списък със стратегически сгради и райони, които да окупират, но нищо не бе там, където се предполагаше, че трябва да е, сякаш самият град се бе заел с това да ги обърка. Те спираха случайни хора или ги измъкваха от домовете им, заповядваха им да им кажат накъде е посоката, но макар жителите на града да бяха твърде изплашени, за да лъжат, нашествениците имаха малко полза от тях. Вътре в Шадоус Фол съществуваха светове един в друг, дори природните закони тук бяха изменчиви. Горещо лято се сменяше от мразовита зима, имаше места, където двигателите на танкове и бронетранспортьори отказваха да работят, макар да им нямаше нищо. Някоя група виждаше, че срещу тях идват въоръжени сили и откриваше огън, а после разбираха, че обстрелват собствените си войски в тил. Други се оказваха изгубени сред джунгли и степи или обезумяваха сред непознати местности.

Един взвод се откъсна от главните сили при настъплението и скоро безнадеждно се изгуби. Събраха се около един уличен знак с надежда да се ориентират по него, но установиха, че думите на табелата се сменяха, когато не гледаха към тях, а дори и когато гледаха даваха безполезна или противоречива информация. Воините се разпсуваха, знакът и той ги напсува. Надупчиха го с куршуми и той се сгромоляса на земята. На него бе изписано „О, аз умирам“. Войниците се скупчиха наоколо, тъпчеха го, ритаха го и крещяха. В своето безсилие засипаха околните сгради с куршуми и се смееха на писъците.