Патрик Нес - Жената жерав

Не. Не, всичко това беше лудост.

Всъщност, просто потвърждаваше страха й, че тя самата полудява.

Поредното доказателство беше и фактът, че в момента стоеше насред гостната на Джордж — решение, което беше едновременно напълно логично и абсолютно безсмислено, а честно казано, напоследък толкова често се беше чувствала раздвоена по този начин, че й беше писнало. Писнало й беше и от безкрайните сънища, които я спохождаха — нелепи сънища, сънища, в които цели страни правеха любов с нея или летеше над някакви немислими пейзажи, или я прострелваха със стрели, за Бога — резултатът от всичко това беше, че се чувстваше тотално изтощена. Нямаше какво повече да даде от себе си, особено при положение, че тя по принцип нямаше кой знае колко за даване.

Затова, ето я сега, стоеше в дома на Джордж и гневът растеше в нея. Гняв за всичко, което се беше случило. Гняв към живота, който беше престанал да й се струва познат и възможен за живеене. Гняв и за това, че не можеше сама да си даде ясна сметка как точно е дошла до тук. Нито пък защо.

Очите й проблеснаха в зелено. Импулсивно тя грабна кибрита, оставен на масичката за кафе.

И драсна една клечка.

Пожарът започна така. Или така. Или така. Или така. Или така.

Започна и се разгоря.

Аманда хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Джей Пи все така спеше на задната седалка, дори не се беше събудил, когато го беше вдигнала от леглото с все пижамата и завивката.

Само присъствието на Джей Пи държеше цялата ситуация свързана с реалността. Физическото присъствие на детето беше абсолютно несъмнено, с уханието на мляко и пот, и бисквити, с близнатото отзад в косата, което караше сърцето й да се къса, с — тя усети как я бодна срамът — петното от боровинков сок върху горната устна, което определено трябваше да бъде измито преди лягане.

Върна очи върху пътя и взе един завой толкова остро, колкото посмя. Не, ако синът й беше тук, и тя беше тук. В нищо друго от цялата история нямаше и капка логика. Рейчъл (Рейчъл!) да й се обади в малките часове, крещейки истерично от ужас и тревога, намираща се при това — и точно тук беше най-трудната за осмисляне част, онази част, която щеше да иска още и още обяснения по-късно — пред къщата на Джордж.

Не се връзваше. Ама по никой начин. Какво прави Рейчъл, паркирала пред къщата на Джордж?

Как така точно Рейчъл е тази, която е видяла пожара?

Самата Рейчъл май също не знаеше отговорите на тези въпроси. Беше си го казала направо:

— Не знам какво правя тук — беше изкрещяла по телефона, — но трябва да дойдеш!

Някак си Аманда беше почувствала, че тревогата на Рейчъл е напълно истинска, че е отвъд всяка лъжа, отвъд всяка смахната глупост и манипулация, която Рейчъл по принцип беше напълно способна да съчини. Ужасът й беше преминал директно по телефонната линия и беше потънал дълбоко във вътрешностите на Аманда, подобно на леден камък.

И ето ти на, сега тя караше към къщата на баща си с пълна скорост.

— Разкарай се — промърмори, засичайки едно изненадващо окъсняло такси. Шофьорът й показа среден пръст, а Аманда разсеяно му върна жеста.

Баща й не живееше кой знае колко далече — най-много на пет километра от апартамента й, макар че в града това при всички положения означаваше поне трийсет минути — сега обаче нямаше никакво движение и скоро колата вече се качваше по хълма, отвъд който се намираше къщата на Джордж.

Тогава Аманда видя дима.

— Мамка му — промълви.

Той се издигаше невъзможно високо във въздуха, право нагоре в ясната, безветрена, смразяващо студена нощ, подобно на ръка, протегната към небесата.

— Не — шепнеше Аманда, докато вземаше последните завои. — Не, не, не, не, не, не, не.

Зави за последен път, очаквайки да види…

Всичко, но не и това.

На улицата нямаше никой. Нито пожарни коли, нито съседи по пижами и пантофи, загледани в пламъците.

Нито следа от баща й и Кумико.

Само Рейчъл, обезумяла, застанала до колата си, и пред нея къщата на Джордж, пламтяща от четирите страни.

Аманда със скърцане наби спирачки на средата на платното.

— Maman? — чу се от задната седалка.

Тя се обърна към детето.

— Сега трябва да слушаш внимателно мама, Джей Пи. Слушаш ли ме?

Като хипнотизирано, момченцето не сваляше очи от огъня зад прозореца на колата.

— Джей Пи!

Детето се обърна и я загледа уплашено.

— Рожбо, няма да мърдаш от колата. Чуваш ли какво ти казва мама? Каквото и да става, няма да мърдаш от колата!

— Un feu — отвърна Джей Пи, отворил широко очи.