Патрик Нес - Жената жерав

— Джордж? — отново го повика гласът.

Той вдигна очи. Кумико. Коленичила в тревата, а той е легнал в прегръдките й. Тя беше все така по нощница, но явно не усещаше студа.

— Как успяхме да…? — попита той и веднага се закашля, плюейки тревожни катраненочерни храчки.

Когато я погледна отново, очите й бяха златни.

И пълни със сълзи.

Джордж усети как нещо заседна в гърлото му, но този път не беше виновен димът.

— Познавам те — каза той и това не беше въпрос.

Тя бавно кимна.

— Да, познаваш ме.

Той докосна изцапаната й със сажди буза.

— Защо си тъжна тогава? — прокара палец по брадичката й. — Защо винаги си толкова тъжна?

Чу се трясък и двамата погледнаха към къщата. Пламъците бяха обхванали изцяло покрива, изяждайки дома на Джордж с ужасяваща ярост.

— Плочките — изкашля той тихо. — Ще трябва да ги направим наново.

Но Кумико не отговори и Джордж прокара длан по бузите й, за да изтрие потеклите сълзи…

… както перата бяха изтрили неговите сълзи…

… и каза:

— Кумико?

— Трябва да ми простиш, Джордж — отвърна тя тъжно.

— За какво? Аз съм този, който има нужда от прошка. Аз съм онзи, който…

— Всеки има нужда от прошка, любов моя. Но безброй години не се намери никой, който да предложи опрощение на мен — златните й очи пламнаха, но може би просто отразяваха пожара зад тях. — Докато не открих теб, Джордж — продължи тя. — Ти си онзи, който може. Ти си онзи, който трябва.

— Не разбирам — отвърна Джордж, все така в прегръдките й, все така легнал в скута й.

— Моля те, Джордж. Моля те. После ще си отида.

Джордж се надигна и седна, разтревожен.

— Как така? Не, не можеш да си отидеш. Аз тъкмо те намерих.

— Джордж…

— Няма да ти дам прошка. Не и ако това ще те накара да си отидеш.

Тя положи ръка на гърдите му, сякаш да го успокои. Очите й останаха приковани върху дланта й и това накара Джордж също да сведе поглед натам. Пръстите на Кумико се разпериха широко…

… и сякаш започнаха да се променят. Изпод тях изникна ветрило от пера, бели като луната, бели като светлината на звездите, бели като най-съкровено желание.

И после изчезнаха.

— Не мога да остана — каза тя. — Невъзможно е.

— Не ти вярвам.

— С всеки изминал момент става все по-трудно, Джордж — отвърна тя и ново ветрило от пера се разпери изпод пръстите й. И отново изчезна.

Джордж се изправи още и седна нормално, макар че му трябваше време, за да запази равновесие. Главата му силно се маеше, без съмнение точно затова и виждаше всички тези подобни на сън неща. Пожарът пламтеше в немислими цветове, в зелено, виолетово и синьо. Тъмното небе над тях беше твърде ясно в тази зимна нощ. Звездите светеха така остро, че можеха да порежат ръката, ако човек се протегне да ги докосне. На Джордж му беше студено, колко студено му беше само…

Едновременно с това пламтеше, гореше цял, огънят сякаш се надигаше от ранените му стъпала и с нова ярост пълзеше в кръвта му, караше го да се гневи толкова силно, че…

— Не — каза Кумико, но сякаш не говореше на него. — Ти вече направи достатъчно. Знаеш, че е така.

Джордж примигна насреща й.

— Какво? — но огънят в него отслабваше, давещото чувство на изригващия гняв отминаваше, изчезваше и се превръщаше в спомен. Той присви вежди. — Преди малко очите ми бяха зелени, нали?

Тя се приведе към него и го целуна, нейните очи бяха все така златни, въпреки че Джордж стоеше на пътя на пожара и беше невъзможно пламъците да се отразяват в зениците й.

— При теб намерих покой — каза тя. — Покой, който желаех отчаяно, покой, който дори в един момент се надявах да продължи вечно — тя обърна глава към огъня. — Но това явно е невъзможно.

— Моля те, Кумико. Моля те.

— Трябва да вървя — тя улови ръката му в своите. — Трябва да бъда освободена. Трябва да получа опрощение. Не мога повече да крия копнежа си за прошка.

— Но аз съм последният човек на света, който трябва да ти прощава, Кумико. Аз спах с Рейчъл. Дори не знам защо…

— Това не е важно.

— Това е най-важното от всичко.

Той се дръпна от нея. Времето сякаш беше спряло. Възможно ли беше пожарът да пламти така яростно, а никакви пожарникари да не се тълпят наоколо? Възможно ли беше вече да не усеща студа, въпреки че все така седеше върху заскрежената трева? Възможно ли беше Кумико да му говори така?

— Сега вече те познавам — каза Джордж. — Това е всичко, което исках. Това е всичко, което някога съм искал…

— Не ме познаваш…

— Ти си господарката — Джордж изрече думите спокойно, но твърдо. — Ти си жеравът. Ти си жеравът, от който извадих стрелата.