Патрик Нес - Жената жерав

— Високо е — каза тя. — И долу е бетон.

— Аз ще скоча пръв — каза Джордж. — Ти ще скочиш върху мен.

— Кавалер — отвърна тя. — Но нямаме време.

После стъпи на перваза и се надигна, за да се прехвърли.

Експлозия разтърси къщата, стори им се, че взривът дойде от кухнята. Кумико залитна и се отпусна в ръцете на Джордж. Двамата паднаха на пода.

— Газовата уредба — каза той.

— Джордж! — извика уплашено Кумико, загледана някъде зад гърба му. Подът на спалнята беше хлътнал, сякаш се топеше отдолу — факт, който се оказа толкова непоносимо плашещ, че Джордж неочаквано осъзна колко много е разчитал на това подовете да останат здрави, а изведнъж това се оказваше невъзможно.

— Трябва да бягаме! — надвика Кумико рева на пламъците. — Веднага!

Но още преди да помръднат, се чу звук като от гневна прозявка и далечният край на спалнята поддаде и рухна. Един от шкафовете с книги, които Джордж държеше там (предимно документалистика) изчезна за секунда в огъня отдолу. Леглото също започна бавно да се хлъзга по наклонения под.

Кумико сграбчи перваза на прозореца — в момента единственото нещо, за което можеха да се задържат, докато подът продължаваше да се изплъзва изпод краката им. За момент леглото опря в нещо, разтърси се и спря хода си, а пламъците заблизаха матрака. Джордж мерна за миг развихрения ад в гостната, цялата обвита в огнени езици, след това кълбата дим нахлуха в спалнята като приливна вълна.

— Опитай се да се изтеглиш на перваза! — извика той към Кумико. Лежеше под нея, а подът продължаваше да се накланя. Само след секунди всичко щеше да пропадне долу. Джордж избута Кумико нагоре към прозореца и тя се изтегли лесно, стъпила с един крак на перваза, уловила се за рамката от двете страни, готова да скочи. Обърна се да го погледне и страх изкриви лицето й.

— Идвам след теб! — изкашля Джордж, мъчейки се да се изправи.

Тогава с ново разтърсване леглото пропадна, заедно с почти целия под. Джордж също пропадна, но в последния момент увисна на лакти на тесния ръб, останал от пода под прозореца. Краката му увиснаха над горящия долен етаж на къщата и той изкрещя от болка, когато пламъците облизаха голите му стъпала.

— Джордж! — изпищя Кумико.

— Тръгвай! — извика й той. — Скачай! Моля те!

Гълташе дим при всяка сричка, който само с вкуса си притъпяваше всичките му сетива. Опита се да свие крака към себе си, по-далече от огъня долу, усещаше как кожата на петите му става на мехури, димът, болката, страхът — всичко пълнеше очите му със сълзи.

Вдигна очи да погледне Кумико.

Нея я нямаше на прозореца.

Слава богу, помисли Джордж, благодарен, че тя е скочила, благодарен, че поне тя се е спасила. Слава богу.

Почувства как потъва в дима — толкова бързо, толкова бързо — мислите му се забавиха и замътиха, светът с трептене се заотдалечава нанякъде.

Усети ясно как хватката му се разхлабва.

Някак смътно почувства как пада в бушуващия огън долу.

А после усети ясно как някой го хвана.

В съня си той лети.

Димът се вие на кълба около размаха на две грамадни крила. Отначало Джордж мисли, че крилата са негови, но те не са. Джордж е уловен, носят го, не е сигурен кой и как, но хватката около тялото му е здрава.

Здрава, но нежна.

Крилата замахват отново, бавно, но с такава несъмнена сила, че Джордж вече не се бои, макар че под нозете му бушува пожар, който може да погълне света. Минават през стена от дим и изведнъж въздухът става по-хладен, по-свеж, по-лесен за дишане.

Той лети в пространството извън пожара, спуска се полека надолу като падаща стрела.

Но дори в съня си той знае.

Една дълга шия, увенчана с алена корона, две златни очи се обръщат да го погледнат един-единствен път, очи, също пълни със сълзи.

„Сълзи на тъга“, мисли Джордж. „Сълзи на бездънна скръб.“

И той изведнъж се уплашва.

Полетът продължава надолу. Земята се приближава. Джордж докосва с нозе тревата, влажната й хладина е като балсам за кожата му, която — той сега си спомня — е обгорена и опъната от болка.

Докато го полагат нежно на земята, той дълго и тежко простенва.

Той вика, той плаче.

Той скърби.

Докато дълги бели пера не изтриват сълзите му, не галят челото и слепоочията му, не го обвиват в мека, мека белота.

Той копнее сънят му да свърши.

Той копнее сънят му никога да не свършва.

Но той свършва.

— Джордж?

Той примигна и отвори очи, почти в същата секунда започна да трепери неудържимо. Лежеше гол върху заскрежената трева в задния си двор.