Патрик Нес - Жената жерав

Тя му се усмихна тъжно.

— Всички ние сме господарката, Джордж. Аз съм твоят жерав, а ти си моят — тя въздъхна. — И всички ние сме и вулканът. Историите се променят, помниш ли? Променят се в зависимост от това кой ги разказва.

— Кумико…

— Преди малко не се изразих правилно — тя нежно изтри саждите от бузата му. — Ти действително ме познаваш, Джордж, и аз те моля да ми простиш за това познание. То те въведе в погрешната история и тя ще те погълне цял — и после тя повтори одевешните си думи, думи, пълни с тъга, но и с копнеж. — Всеки има нужда от прошка, любов моя. Всеки.

Джордж не сваляше очи от нея, а тя посегна към гърдите си и с нокътя на показалеца си прокара линия надолу по кожата си. Кожата се раздели като земна пукнатина и се разшири, докато отдолу се видя сърцето й, биещо, живо. Кумико хвана ръката на Джордж и я насочи към сърцето си.

— Кумико, не — каза Джордж и грамадна скръб притисна гърлото и гърдите му.

— Вземи го — каза тя. — Вземи сърцето ми. Освободи ме.

— Моля те, не ме карай — отвърна Джордж с пресекващ глас, а неговото собствено сърце се късаше. — Не мога. Обичам те.

— Това е най-истинският акт на любов, който един човек може да направи за друг, Джордж. Това прави живота изобщо възможен. Това прави живота възможен за живеене.

Сърцето й биеше, оголено в гърдите, лъскаво от кръв, от него се издигаше пара в студения въздух.

— Ти ще си отидеш — каза Джордж.

— Така или иначе ще си отида. Но мога да си тръгна като пленница, мога да си тръгна и свободна. Моля те. Моля те, стори това за мен.

— Кумико…

Но думите му изневериха. И тогава Джордж усети, че разбира молбата й. Тя го обичаше, но дори и тази любов не можеше да я задържи прикована към земята. Тя го молеше да й прости това, че я е познал, и това също по някакъв начин имаше смисъл. Докато историята, която тя разказваше за себе си, беше именно тази история, а не онази, която той сам настояваше да чуе, всичко щеше да бъде наред.

Но той беше настоявал на друга история. Беше проявил глупавата, глупавата алчност да познае Кумико. И беше получил желаното.

Беше я познал.

Но нима любовта не беше точно това? Познание?

Да. Но и не.

И сега тя беше права: друг изход нямаше. Оставаше да се реши единствено по какъв начин тя ще си отиде от него.

Джордж задържа ръката си пред гърдите й в колебание.

— Да не си посмял! — прогърмя един глас над двора.

Рейчъл стоеше до задната вратичка в оградата, очите й блестяха в зелено така силно, че Джордж ги виждаше ясно дори в сянката, сякаш тя цялата гореше отвътре. Джей Пи стоеше до нея, смучеше палчето си, разрошен и стреснат, с одеялце с Весели картинки, наметнато на раменете.

— Рейчъл? — рече Джордж. — Джей Пи?

— Grand-père? — рече иззад палчето си детето. — Мама влезе в…

— Да не си посмял да го направиш! — изкрещя Рейчъл и повлече Джей Пи толкова рязко напред, че той извика от изненада. — Да не си посмял!

Джордж се опита да се изправи, но с обгорените стъпала това беше невъзможно. Кумико обаче се надигна зад гърба му, стъпи на крака, раната на гърдите й вече я нямаше (той всъщност не я беше видял наистина, нали? Това беше от замайването след вдишания дим…). Кумико се изправи някак странно пред Рейчъл и протегна ръце, сякаш готова за бой.

Джей Пи пусна ръката на Рейчъл и изтича при Джордж.

— Мама влезе в къщата! — рече, отворил широко очички.

— Какво? — Джордж погледна към ревящия огън, един ад без изход. После се обърна към Кумико и извика:

— Аманда е вътре! Аманда е в къщата!

Но светът беше спрял на място.

Вулканът крачи към господарката през бойното поле, а светът след него гори. Господарката е все така ранена, той вижда, че кръв капе от протегнатото й крило. Това, че тя все още страда, го радва, но в същото време сърцето му се къса.

— Няма да го направиш — казва й вулканът. — Това не е твое решение. А мое.

— Знаеш, че думите ти не са истина — отвръща господарката. — Знаеш, че аз предоставих решението на него — смръщва се. — Без значение е колко енергично ти се опитваш да го разубедиш.

Вулканът се подсмихва подигравателно.

— Това тяло — казва, имайки предвид формата, която е заел в момента. — То ми се съпротивлява по изненадващи начини. Аз го обитавам от деня на раждането му, но то е… — в очите му проблясва нещо, подобно на възхищение. — … удивително силно.

— Не е ли време да я освободиш? — пита господарката.

— Не е ли време и ти да освободиш него? — отвръща вулканът.

Господарката поглежда надолу към Джордж, замръзнал в един миг от времето, гласът му, пресекнал в момент на отчаяна молба, молба, на която господарката знае, че трябва да отвърне.