Патрик Нес - Жената жерав

— Дали да не дадем това на grand-pere за малко?

— Той е гол — отбеляза щастливо Джей Пи.

Аманда наметна Джордж с одеялото и го покри добре.

— Всичко свърши — каза той.

— Знам, татко — отвърна Аманда, разтривайки гърба му. — Знам.

— Тя си отиде.

— Знам.

Той я погледна объркано.

— Ти пък откъде знаеш?

Но без да получи отговор, Рейчъл ги прекъсна:

— Аманда?

— Да?

— Би ли казала в службата, че в понеделник няма да дойда на работа?

— Занасяш ли ме нещо…?

— Моля те, Аманда, просто те моля. Като приятелка.

Аманда отново се закашля, без да сваля очи от Рейчъл.

— Да, добре, няма проблем.

— Всъщност — продължи Рейчъл и обърна гръб на пожара, — би ли им съобщила, че изобщо няма да се връщам на работа? — и тя обви ръце около тялото си, а Аманда все така я гледаше и се мъчеше да прецени какво в Рейчъл изведнъж я беше направило да изглежда толкова различна.

А после осъзна причината: Рейчъл изглеждаше свободна.

Никой нямаше нужда от нея през следващия час, коридорът пред кабинета й случайно се беше опразнил, така че навярно щеше да й се размине, дори и ако си заключеше „случайно“ вратата за няколко минутки, така че какво толкова? Аманда закачи плочката си на стената в дъното на новия си кабинет, само за да я види как ще изглежда.

Изглеждаше… е, изглеждаше невероятно. И как иначе? Планината от думи на хоризонта, в птицата от пера на нощното небе отгоре, застинали завинаги така, че никога единият да не може да достигне другия, но и винаги — болезнено, красиво — да се гледат един друг. Изображение на тъгата, но и на покоя и на историята. Всеки от тях съзерцаваше любовта и това му носеше утеха.

Поне това беше начинът, по който Аманда обичаше да тълкува картината.

В края на краищата, нямаше как да държи плочката тук. Първо, беше твърде ценна. След смъртта на Кумико цените на няколкото оцелели, вече продадени плочки бяха ударили тавана, и макар плочката на Аманда да увеличаваше и бездруго оскъдния им брой, единственият друг човек, който знаеше за съществуването й, беше Джордж, на когото тя я беше показала в деня на погребението на Кумико. Беше притеснена, дори уплашена как ли ще реагира баща й на факта, че е крила плочката от него, но той каза, че я разбира напълно, разбира и желанието й да продължава да я пази в тайна.

При всички положения плочката беше нещо изключително лично и за двама им, кръстопътят, на който животите им се бяха физически пресекли с живота на Кумико. И с кого Аманда можеше да сподели по-истински това преживяване, ако не с Джордж?

Няма с кого другиго, помисли си Аманда, докато гледаше плочката толкова дълго, колкото й позволяваше смелостта. Няма с кого.

После с въздишка я свали от стената, прибра я в кесийката, която Кумико й беше дала и я заключи в чекмеджето. После отвори вратата на кабинета, седна зад бюрото си и обърна очи към новата гледка зад новия си прозорец.

Прозорецът гледаше просто към един мръсен канал, но и това си беше някакво начало.

След нощта на пожара преди толкова седмици, Рейчъл не само удържа на думата си и напусна работа, но и изчезна напълно. Мей докладва, че апартаментът на Рейчъл също бил напуснат, били останали само няколко дрехи и един куфар, а Рейчъл само била звъннала за минутка по телефона да каже „довиждане“ на предполагаемата си най-добра приятелка.

— Какво точно ти каза? — попита Аманда обляната в сълзи Мей, докато обядваха.

Мей тъжно сви рамене.

— Каза, че най-сетне е прогледнала истински и че не може да повярва каква огромна част от живота си е пропиляла напразно. Каза, че иска да види какво се крие отвъд хоризонта и че повече от всичко ми желае аз също един ден да поискам същото.

— Е, това е мило от нейна страна.

Лицето на Мей отново се сгърчи за плач.

— Нали! Как мислиш, дали си е ударила главата при пожара?

Мей не прояви особена изненада — нито пък изобщо обърна кой знае какво внимание — когато Фелисити Хартфорд директно повиши Аманда на мястото на Рейчъл: развитие, организирано според Аманда от самата Рейчъл. Е, ако това беше вярно, то Аманда щеше да приеме повишението с подобаващо достойнство.

— Надявам се разбираш, че правя това, само защото си жена — каза й Фелисити. — Очевидно, не можем да имаме четиринайсет директори на отдели мъже, въпреки несъмненото превъзходство, което демонстрираха останалите кандидати за поста над твоите смехотворни така наречени качества…

— Искам собствен кабинет — отвърна Аманда.