Патрик Нес - Жената жерав

— По-полека, госпожице Дънкан. Току-виж съм ви тръснал в скута някое дело за сексуален тормоз.

— Имам предвид любов, Джейсън. Не секс. Тъжно, но отговорът ти говори доста за теб самия. Също така знам, че се опитваш да бъдеш саркастичен, но трябва да се обръщаш към мен с „госпожа Лоран“. Не съм променяла името си след развода.

Сега Джейсън явно изгуби търпение.

— Това ли е всичко, госпожо Лоран?

— Не отговори на въпроса ми.

— Защото отговорът не ви влиза в шибаната работа.

Аманда полека почука долната си устна с химикалката — едно оръдие на труда, което Фелисити Хартфорд енергично се опитваше да изхвърли от употреба в офиса под предлог, че цялата работа вече трябва да се върши електронно, но истинската причина беше, че просто искаше да види колко силно ще се подразнят всички. Всъщност, идеята беше на Аманда.

— Виждаш ли, Джейсън — рече тя най-сетне. — Няма проблем в това да смяташ хората за идиоти, защото като цяло действително те са си едни завършени идиоти. Но не всички. Ето тук се крие грешката, която мнозина лесно допускат.

— Аманда…

— Госпожа Лоран. Когато мразиш много хора, в края на краищата се оказва, че започваш да мразиш всички. В това число и себе си. И точно тук идва номерът, разбираш ли? Номерът, който прави живота възможен за живеене. Трябва все някого да обичаш.

— О, я моля ти се…

— Не е нужно да обичаш всички, защото това също би те превърнало в идиот. Но все пак трябва да обичаш някого.

— Наистина трябва да…

— Аз, например, обичам сина си, баща си, майка си, втория си баща и бившия си съпруг. От любовта малко боли, но това е положението. Обичах и годеницата на баща си, но тя почина, а от това също боли. Но това е рискът да обичаш — Аманда се приведе напред. — Обичам също така и приятелките си, които в момента се заключават в лицето на най-страховитата жена в историята човешките ресурси и Мей Ло. Така, знам, че Мей Ло не е кой знае какво, в тази точка съм съгласна с теб, но въпреки това тя е моя. И ако ти някога си позволиш отново да говориш за нея пред мен по този начин, така ще ти наритам стегнатия-и-несъмнено-епилиран задник, че ще ходиш странно до края на живота си.

— Не можете да ми говорите така…

— Напротив — Аманда се усмихна. — Изчезвай. Върви си и намери кого да обичаш.

Джейсън напусна с гневно изсумтяване. Може би не трябва да го уволнява. Щеше да падне голяма веселба да го държи на работа и да превръща живота му в ад.

О, господи, помисли Аманда. Като шефка ще бъда истински кошмар.

Но усмивката не слезе от лицето й.

После отвори чекмеджето си и отново погледна плочката. Тя я вълнуваше със същата сила, с която я беше развълнувала първия път, когато Кумико й я беше дала на онази пейка, правейки й най-невероятния подарък на света.

Кумико, помисли Аманда и притисна длан към корема си.

Към все така плоския си корем. Към не-бременния си корем.

Защото от всички важни неща, които Кумико й беше казала насред огнения ад, това беше най-важното.

Димът, който посрещна Аманда в къщата на Джордж, беше чудовище. Усещането беше все едно се давеше, но водата, в която се давеше, беше не само вряла, но и жива, и агресивна, и гневна, вода, която искаше да я убие, вода, която всъщност не беше вода, а дим от бушуващия пожар, дим, който не приличаше на нищо друго, освен на самия себе си.

— ДЖОРДЖ! — изкрещя Аманда, но не беше произнесла още първото ДЖ, когато се преви от кашлица. Две крачки след входната врата тя вече се задушаваше, след третата и четвъртата крачка беше напълно ослепяла. Беше влязла в къщата, но не знаеше какво да прави оттук нататък. Постъпката й беше нелепо геройска, но след като я беше извършила, чувстваше смъртен страх, страх не само за баща си и Кумико, но и за Джей Пи, останал отвън сам-самичък. Не биваше да го оставя, но не можеше да остави и баща си, не можеше да го остави да умре така, да изгори в адски мъки. Нерешителността я парализира и само след секунда щеше да доведе до смъртта й.

И тогава таванът се срути.

Една греда я удари по главата и я събори на пода. Светът изчезна в мрак.

Малко по-късно — време, което до края на живота й щеше да остане като една дупка в съществуването й — тя усети една ръка, която я подкрепяше и й помагаше да се изправи на крака. Нежна, но твърда ръка, която неутрализираше всяка съпротива. Аманда се изправи несигурно, главата я болеше, от главата до петите беше покрита с пепел и сажди, но, невероятно, по тялото й нямаше нито едно изгаряне, независимо от огъня, който фучеше край нея.