Патрик Нес - Жената жерав

— Обичам те — каза той на Аманда тогава. — Обичам те толкова много, че сърцето ми се къса. Толкова те обичам, че самата мисъл, че може да си нещастна…

— Знам, татко — беше отвърнала тя, — и това, че знам, ме кара да се чувствам по-добре. Наистина.

Поменът след погребението се беше оказал ден на истината, защото по-късно и Мехмет го беше дръпнал настрани и, искрено разстроен, му беше признал, че всъщност е по-добър актьор, отколкото Джордж беше смятал.

Разбира се, тъкмо Мехмет бил човекът, който пуснал първите слухове за плочките, тайно пращал по мейла подробности на заинтересовани купувачи, той бил дори онзи, който поканил повечето от ужасните хора на партито с надежда те да погледнат на Кумико и Джордж като на ексцентричен феномен.

— Някой трябваше да го направи, Джордж — беше изплакал Мехмет. — Ти просто нямаше да се погрижиш за себе си. Сега не се ли радваш, че имаш всички тези пари?

Джордж дори не се беше ядосал. Мехмет, по някакъв свой си начин, беше сторил всичко само от любов, а оттук нататък не беше възможно Джордж да отрече нещо, сторено от любов. Той дори позволи на Мехмет да направи официален уебсайт за плочките, независимо че нямаше нови за продажба, защото подобна инициатива би била почит към паметта на Кумико.

Той отново погледна към дракона и жерава. Подобно на дъщеря си и той държеше своята плочка толкова близо до себе си, колкото му позволяваше смелостта, носеше я в ателието всяка сутрин и всяка вечер я прибираше обратно вкъщи не само от съображения за сигурност, а защото все още не беше готов да се раздели с нея дори и за ден.

Защото нея я нямаше и плочката беше всичко, което му беше останало за спомен.

Той не беше в състояние да върне жеста на Аманда и да й признае всичко случило се — или онова, което той смяташе, че се е случило — в задния двор. Това, че Кумико го беше помолила да вземе сърцето й, начинът, по който сякаш се беше размила във въздуха, как го беше целунала и след това беше изчезнала. Всъщност, по всичко личеше, че Кумико изобщо не е била там. Джей Пи си спомняше само Рейчъл, която го довела в двора при grand-père, легнал на тревата.

Джей Пи не беше видял Кумико.

Защото Кумико, разбира се, беше загинала в пожара, пожарът, който разследващите власти решиха, че „навярно“ е причинен от забравена запалена свещ, пожар, в който той и дъщеря му бяха оцелели по чудо.

Несъмнено чудо, помисли Джордж сега и потропа с пръсти по подложката върху бюрото си, върху която доскоро правеше апликациите. Ако Кумико не го беше изнесла от огъня и не го беше положила върху заскрежената трева, то как тогава той се беше озовал там? Несъмнено чудо.

Той все още сънуваше, но сега сънищата му бяха различни отпреди, основно сънуваше образи от плочката на Аманда. Сънуваше тиха, спяща планина и съзвездие с формата на грамадна птица, носещо се над планината. В сънищата си сега той не можеше да я докосне, не можеше да говори с нея, само можеше да я съзерцава на небето, вечна и недосегаема. Това бяха сънища за края на историята.

Но в същото време не бяха точно печални сънища. В тях, разбира се, имаше скръб, той често се будеше ридаещ, но чувстваше и дълбок покой, сякаш след края на дълга, дълга битка. Покой. Освобождение. И ако това освобождение не засягаше Джордж, то без съмнение засягаше Кумико. С всеки изминал ден след обективната й смърт, Джордж се превръщаше все повече в наблюдател в рамките на всеки свой собствен сън. Наблюдател на история, която все повече се превръщаше в минало.

Вдигна очи.

Наблюдател. Наблюдател, който разказва различен вариант на историята. Наблюдател, който би разказал случилото се по различен начин от нея самата. Не за да й противоречи, а за да разкаже случилото се просто със свои думи…

— Господин Дънкан? — повика го висок глас с мелодичен акцент и прекъсна потока на мислите му. Поток, към който той щеше да се върне. О, да.

— Какво мога да направя за теб, Надин?

— Чудех се — почна тя свенливо, — дали мога да закъснея за работа в четвъртък?

— С колко да закъснееш?

Тя се сви.

— С четири часа?

Джордж хвърли поглед на Мехмет, който се въртеше напред-назад на стола пред бюрото до входа на ателието.

— На прослушване ли ще ходиш?

Надин го зяпна изненадано.

— Леле! Как познахте?

— Интуиция.

— О, пусни я, Джордж — обади се Мехмет. — Трябва да я чуеш как пее. Глас като тромпета на Дизи Гилеспи.

— Това нещо хубаво ли е?

— Няма да повярваш колко е хубаво.

— Мога да ви попея — предложи Надин.