Патрик Нес - Жената жерав

Но не.

— Не — отвърна Джордж и изтри сълзите си. — Имам нужда да правя нещо. Не мога просто да си седя ей така по цял ден. Трябва да съм зает с някакви задачи.

Звънчето над вратата се обади и в ателието влезе клиент.

— Вървете да се оправите с него — каза Джордж. — Аз съм наред.

Мехмет и Надин го погледаха мълчаливо още миг, после отидоха да приемат поръчката за поредната серия тениски за ергенско парти. Джордж веднага чу как Мехмет дава на Надин поредния невероятно погрешен пример за правилно обслужване на клиенти, но остави да мине покрай ушите му.

Защото отново се беше взрял в хартиения жерав.

Беше невъзможно. Никога не беше изрязвал тази фигурка. Или? Не. Първо на първо, беше изработена твърде майсторски. Твърде ярка, твърде стегната, истински жерав. Невъзможно беше да е негова. Невъзможно беше да са я намерили тук.

Но в задния му двор да долети жив жерав със стрела в крилото също беше невъзможно. Невъзможно беше и почти случайното начало на работата върху плочките, превърнали се в такъв необясним успех. Всъщност, Кумико във всеки свой аспект сама по себе си беше откровено невъзможна.

Той наистина ли вярваше, че тя беше жеравът? Наистина ли вярваше, че е дошла при него, за да му донесе щастие, но той се беше оказал твърде алчен да знае още и още за нея? Наистина ли вярваше в случилото се в задния двор по време на пожара? Наистина ли тяхната история беше завършила така?

Ако историите по света изобщо имаха край. Ако всеки край всъщност не беше нечие чуждо начало.

Не, разбира се, че не вярваше в нищо от това.

И да, отвъд всички мисли и чувства, той знаеше, че всичко това е истина.

Жерав, направен от хартия. Направен от чисто бяла хартия.

Ако това беше послание, Джордж разбра, че знае смисъла му.

Внимателно остави жерава на бюрото, като внимаваше да не го смачка. По-късно щеше да го сложи под стъкло, да го пази с най-голямо внимание, но за момента имаше по-належаща задача. Повече никога нямаше да прави изрезки, не, това беше ясно, но този жерав, независимо по какъв начин беше попаднал в ръцете му, беше изрязан от страница без думи. От страница без написана на нея история.

Страница, чакаща да бъде запълнена.

Джордж грабна първия тефтер, който му попадна под ръка. Беше безплатна мостра от един от доставчиците му с рекламно лого на всяка страница. Джордж го хвърли в коша. Продължи да търси, да отваря чекмеджета, изтъркалвайки стола си до шкафовете с материали. В ателието имаше на склад невъобразимо разнообразие от хартии, от свръхевтини купчини до листа, които човек можеше да използва вместо чаршафи, но, колкото и да не му се вярваше, никъде не се виждаше подходящ тефтер, нито дори тетрадка, като онези за училище. „Всъщност“, помисли Джордж, „дали учениците още използват тетрадки или само лаптопи, смартфони и диктофони, на които си записват уроците?“

— Мехмет! — излая той, стряскайки всички, в това число и клиента. — Къде са тефтерите, мътните да ги вземат?

— Аз имам един — обади се Надин. Измъкна раницата си изпод плота на бюрото, извади зелен тефтер и го подаде на Джордж. — Да си водя записки на лекциите.

— А-ха! — триумфиращо възкликна Джордж. — Значи все още пишете в тефтери!

— Какви ги говориш? — попита Мехмет в лека тревога в гласа, сякаш през цялото време беше очаквал Джордж да получи нервна криза и сега, когато моментът беше дошъл, се беше оказал по-неподготвен, отколкото му се е искало.

— Нищо, нищо — отвърна Джордж и отвори на чиста страница. Надин не беше започнала да използва тефтера. Няма значение, щеше да й купи нов за лекциите. — Благодаря ти — каза й Джордж, после добави: — Извинете — към клиента и с езика на тялото си подчерта, че сега вече би искал да го оставят на мира.

Взе химикалка, задържа ръката си над страницата и се поколеба за момент.

После написа: В сънищата си тя лети.

Почувства как нещо в сърцето му прелива, сякаш гърдите му се изпълват със златна светлина.

Отнякъде долетя далечен звук и една непретоварена част от съзнанието му му подсказа, че звъни телефонът. Той не му обърна внимание.

Защото това беше истината. Да. Знаеше я така, както беше знаел всяка една подробност за нея. Така щеше да я запомни. Тук тя щеше да заживее отново. Щеше да разкаже историята й. Не цялата й история, разбира се, но историята за нея и него, историята, която той знаеше, защото всеки може да разкаже само онова, което сам знае. Една перспектива, една гледна точка.

Но тъкмо затова разказът щеше да е истинен.