Патрик Нес - Жената жерав

И после птицата се пръсна с блясък, безброй перца и искри литнаха на всички страни в стаята като след взрив…

Искрите паднаха върху дамаска, върху книги и дърво, върху завесите, паднаха на стотици различни места и на тези места лумнаха пламъчета…

Пожарът започна така (4).

Вулканът отвори зелените си очи и огледа просторната гостна, сама по себе си цяла вселена.

Хоризонтът на тази вселена разказваше една история.

Вулканът слезе от последната плочка, за да прочете историята, в очите му се изписа отначало удивление, а после тъга, докато четеше изобразения по хоризонта разказ. Отначало заплака с огнени сълзи, заплака, защото видя отново господарката, спомни си как се бяха развили нещата между тях.

Но докато продължаваше да чете, започна да се гневи.

— Не беше така — каза той. — Разказаното тук не е всичко.

От гнева си вулканът започна да расте, обикновено това причинява гневът на вулканите. Долините и глетчерите в подножието му затрепериха и се напукаха, разместиха се, докато вулканът ставаше все по-голям и по-голям, все по-висок и по-висок, а гневът подклаждаше пещта, която пламтеше вътре в него.

— Представила си ме неправилно! — изкрещя той. — Отрекла си се от истината!

Вулканът порасна толкова, че изпълни света на гостната, народи побягнаха от него, градове рухнаха под земетресенията, гори и планини пропаднаха в пукнатините, достатъчно дълбоки да погълнат цял океан.

— Няма да търпя това! — провикна се вулканът и вдигна стиснатите си в ярост юмруци. — Няма да търпя това!

После изригна, отприщи пепел и огън в един неудържим катаклизъм, който изпепели цялата вселена.

Пожарът започна така (5).

Къщата беше тиха и заспала. Нищо не помръдваше дори в спалнята на Джордж и Кумико, където двамата спяха, притиснати един в друг, завивките се бяха нагънали около телата им подобно на хълмове след земетръс.

Долу, в пълното мълчание, входната врата на къщата бавно се отвори и вътре влязоха тихи стъпки. Вратата се затвори, все така тихо.

Рейчъл влезе в гостната, стиснала в дланта си ключа, който Джордж веднъж й беше дал и след това го беше забравил. Спря на място и присви очи в мрака, опитвайки се да различи изобразеното на плочките.

Напоследък никак не се чувстваше добре. Цели късове от дните й сякаш изчезваха и тя не можеше да си ги спомни, а когато все пак беше с ясно съзнание, вълните от чувства, които я връхлитаха, бяха едновременно изтощителни и объркващи. Винаги беше знаела точно коя е, това знание беше най-силното й оръжие, но, ето на, един ден, след като скъса с Джордж, се беше събудила и вече не знаеше коя е. Постепенно се оказа, че й е все по-трудно да се справя с това ново положение на нещата, все по-трудно й ставаше да живее с тази несигурност, а облекчение нямаше никъде, сякаш внезапно й бяха дали да носи някакво непосилно бреме, което я забавяше безкрайно, докато останалият живот вървеше енергично напред и я изоставяше някъде далеч зад гърба си.

„Може би“, помисли си Рейчъл, докато прокарваше пръсти по почти неразличимите в мрака плочки, „просто полудявам.“

Какво, за бога, я беше прихванало, че да отиде да се види с Кумико? Не можеше дори да си спомни откъде знаеше къде живее Кумико, вероятно тя самата го беше споменала мимоходом на партито онази вечер. Когато се видяха обаче, двете дори не спориха. Рейчъл спокойно — в интерес на истината, смайващо спокойно — каза на Кумико, че е преспала с Джордж, че той сам й се е обадил и е настоявал да се видят, че тя самата на секундата се е отзовала съвсем доброволно, без дори и да се замисли за чувствата на Кумико.

Кумико беше приела чутото без никакви външни прояви на гняв, освен може би едно леко нетърпение, сякаш беше очаквала тази новина през цялото време, а новината се е бавела ли, бавела.

А после Кумико беше отворила уста да отговори и следващото, което Рейчъл си спомняше, беше, че вече е долу, пред входната врата на кооперацията, и рови в чантата си за ключовете от колата. А това пък беше наистина дразнещо, защото много й се искаше да разбере какво й е отговорила Кумико, макар че точно в момента за нищо на света не можеше да си спомни защо изобщо беше отишла да се види с нея.

И после беше вдигнала очи и беше видяла Джордж, седнал в колата си.

И, о, какъв срам я обхвана. Непоносим срам. Срам, толкова болезнен, че после се наложи да седи още поне двайсет минути в колата си, преди плачът й да поутихне достатъчно, че да може да шофира.

Срамът също нямаше никаква логика. Никога преди не се беше срамувала кой знае колко. И защо беше толкова силен, особено когато Джордж беше този, който…