Патрик Нес - Жената жерав

Съсредоточеността й беше прекъсната от звук, приглушен и неясен, който на секундата й напомни за скръбния вик, който беше чула преди няколко нощи. Още преди да помисли да помръдне, Аманда се оказа залепена за прозореца, взряна в тъмния паркинг долу. Звукът обаче продължи да долита ритмично и упорито, определено не както онази нощ и, всъщност, дори не отвън, а някъде от вътрешността на апартамента.

Телефонът й звънеше.

Аманда хвърли поглед към теста върху мивката, все така бавно разкриващ резултата си, и изхвърча от банята. Изруга със злобен шепот, когато си удари палеца на крака в касата на вратата и, подскачайки и от болка, влезе в спалнята си, където мобилният й продължаваше да жужи с печалната народна песен, която беше избрала за рингтон.

Едва беше стигнала до средата на стаята, когато звъненето спря. Аманда се просна напряко на леглото и грабна телефона, за да види кой я търси.

Рейчъл.

Рейчъл?

Рейчъл й звънеше в — тя погледна часовника — 1:14 през нощта?

Що за…?

Преди още да помисли, че може да става дума не за инцидент, а за нещо съвсем друго, телефонът зазвъня отново и така стресна Аманда, че тя насмалко не изпусна апарата.

— Рейчъл, какво по дя…?

Аманда слуша не повече от двайсет секунди и макар в съзнанието й да бушуваха стотици въпроси, тя не зададе нито един, а направо затвори. В рамките на следващите трийсет секунди вече беше навлякла дънки и дебел суитчър. Не беше минала още минута, когато краката й без чорапи вече бяха в обувките и тя бързаше към стаята на Джей Пи, влезе при детето и го вдигна от леглото, както си беше увито в одеялото.

Преди часовникът да покаже 1:17, прегърнала здраво Джей Пи, Аманда изхвърча през входната врата, стиснала ключовете от колата, и затича с всички сили.

25 от 32.

Ръката на господарката не нанася удар.

Вулканът отваря зелените си очи, отначало погледът му издава изненада, но после в него бавно се разгаря, лумва, заискрява ярост.

— Така да бъде, господарке — казва той и се изправя на крака, а главата му достига небето. После прошепва в ухото й, а гласът му разтърсва самите основи на творението им. — Обичам те, господарке моя, а сега омразата ми към теб ще бъде толкова голяма, колкото и любовта ми. Ще бъде голяма като цялата вселена. Ще понесеш наказанието си: ще те преследвам вечно, вечно ще те измъчвам и ще искам от теб онова, което не можеш да ми дадеш.

— И аз те обичам — отвръща тя. — Твоето наказание ще бъде това, че ще те обичам вечно.

Вулканът се привежда до нея.

— Вечно ще бягаш. Никога няма да намериш покой.

— Нито пък ти.

— Разликата, господарке — казва той с грозна усмивка, — е в това, че аз не познавам покоя.

Тя прави крачка назад. После втора и трета, все по-бързо и по-бързо, докато му обръща гръб и полита, устремявайки се към небето.

26 от 32.

— Можеш да бягаш, господарке! — провиква се вулканът след нея. — Винаги ще съм по петите ти!

Но после лицето му се сгърчва в гримаса.

Тя не бяга. Полетът й изписва дъга високо нагоре в небесата, високо-високо, отнася я отвъд този свят, отвъд времето.

Но сега тя извива назад и полита обратно надолу.

Право към вулкана.

Със страшна бързина.

27 от 32.

Тя се носи към вулкана като комета, като ракета, като куршум, изстрелян преди всички начала. Вулканът изправя рамене и се приготвя за битка. Тя лети срещу него, все по-бързо, нажежена до бяло от скоростта.

И тя самата е куршум, отделя се от себе си, гледа се отстрани как лети към вулкана, лети към неговото все така оголено сърце. Насред полета тя забавя скоростта си, проследявайки с очи как част от нея, част-куршум, продължава да се носи напред, пори въздуха, все по-бързо и по-бързо.

Докато удря в целта.

Засяда в сърцето на вулкана и го събаря. Той пада с трясък и мощ, мощ, която създава планети, която разрушава звезди, която раздира небесата и ги белязва завинаги.

Той пада.

28 от 32.

Но не умира.

Вместо това започва да се смее.

— Какво стори, господарке, с подобна сила ли смяташ да ме убиеш? — после сяда, чувствайки ударите на все така биещото си сърце.

Чувствайки и куршума, заседнал в него.

— Прострелях те — казва тя.

— Този куршум е ялов, господарке — отвръща вулканът.

— Този куршум има име. Име, което един ден ще се превърне в твоята смърт. Името му е Позволение.

Вулканът се свъсва, все по-гневен.

— Господарката ми говори със загадки.

— Докато този куршум е в сърцето ти — каза тя, — в сърцето ти ще е и част от мен. А докато част от мен е в сърцето ти… — тя долита съвсем до лицето му, за да проумее той думите й напълно, — … ти е позволено да ме нараниш.