Патрик Нес - Жената жерав

Защото това изобщо не е Кумико, това е величествена бяла птица, отскубваща едно от перата си, за да го прибави към останалите, които вече е отскубнала, за да изработи от тях апликацията върху плочката на статива. Перото се изтръгва, сякаш тя не може да спре инерцията на веднъж започнатото движение.

Когато перото се изскубва, той вижда как по пернатата й кожа пробягва тръпка от болка, вижда как тя държи перото между дългите си изящно тънки пръсти — стиснала го е в дългата си изящно тънка човка — между дългите си изящно дълги пръсти.

На връхчето на перото трепка една-едничка капка алена кръв, капка, изпълнена с възможности, изпълнена с живот и смърт.

Джордж поглежда в кафявите очи на Кумико — в златните й очи — в кафявите й очи. Вижда изненадата и ужаса в тях, вижда как тя се мята сред всички последици от неговото присъствие тук.

Но най-вече вижда скръб толкова дълбока и древна, че краката му се подкосяват.

Той разбира в миг, че не е трябвало да вижда всичко това.

Той разбира в миг, че ако не беше идвал тук, всичко щеше да бъде наред, че бъдещето щеше да се подреди от само себе си.

Той разбира в миг, че сега вече може само да чака края.

Събуди се на безличния диван в малката безлична дневна на Кумико. Тя стоеше пред него, вече плътно загърната в робата си, макар че така, както беше наведена над Джордж, тя му позволяваше да види кожата на деколтето й и по-надолу, към гърдите й.

Кожа съвсем гладка, разбира се. Без никакви пера.

— Джордж? — повика го Кумико. — Добре ли си?

Той я погледна в лицето и съзря същото разбиране, същата тайна, която караше сърцето му да моли да бъде изпратено някъде, където ще може завинаги само да я съзерцава в мир.

— Какво стана?

— Имаш температура — тя притисна длан до челото му. — Висока при това. Нахлу в спалнята ми, Джордж, и беше страшен на вид. Тревожа се. Тъкмо се канех да повикам лекар. Изпий това.

Той взе чаша вода от ръката, но не отпи.

— Какво видях?

Тя се смути.

— Не знам какво си видял — придърпа робата си още по-плътно около тялото си. — Но по всичко личеше, че видяното силно те разстрои.

— Какво правеше Рейчъл тук?

— Кой?

— Видях я да излиза от входа ти току-що. Видях… — той замълча, изведнъж изгубил всяка сигурност.

Кумико се смръщи леко.

— Сградата е голяма, Джордж. Много хора влизат и излизат. Да, днес следобед се видях с един стар приятел и мога да те уверя отвъд всякакво съмнение, че не става дума за тази жена.

Тя натърти думите „тази жена“ и вината прониза Джордж толкова силно, че му се стори неразумно дори да я разпитва с що за „стар приятел“ се е виждала, и той промълви само:

— Извинявай.

— За какво? — попита Кумико.

Джордж преглътна, усети колко сухо е гърлото му и изпи водата на екс. Може би тя е права, може би наистина има висока температура. Очевидно невъзможно беше да е видял онова, което му се стори, че видя одеве в спалнята, така че може би не беше видял и Рейчъл…

Ако всичко видяно всъщност е било заблуда, то не му беше ясно дали да се радва или да се разтревожи още повече.

— Толкова е трудно да те разбере човек — усети, че прошепва.

— Знам — отвърна тя. — За това трябва аз да ти се извиня — изразът на лицето й се смекчи. — Защо дойде тук днес, Джордж?

— Исках да ти покажа това — отговори той и посегна към апликацията си, която Кумико беше оставила върху масата. Тя я взе от ръката му и се вгледа в нея през прозрачния джоб-папка. Той заговори отново, но очите на Кумико останаха твърдо и с жив интерес приковани върху изрезката, върху думите и страниците, и ъглите, и извивките, и празнините, които оформяха образа на изригващия вулкан.

— Съвършена е, Джордж — каза тя. — Точно такава е, каквато трябва да бъде, ни повече, ни по-малко.

— Оставих се чувството ми да ме води. Дори не знаех какво е, докато не го завърших.

Кумико се приведе напред и сложи меката си длан върху страната му.

— Да. Да, разбирам. Разбирам всичко — тя се изправи, без да изпуска изрезката. — Ти си почивай тук. Лежи си, затвори очи. Няма да се бавя.

— Какво ще правиш?

— Това е последното парченце от историята. Ще го използвам, за да довърша последната плочка.

Джордж прочисти гърлото си, чувствайки, че целият му живот зависи от отговора, който тя ще даде на следващия му въпрос:

— А после?

Но тя се усмихна отново и сърцето му подскочи в някаква ужасена, замаяна радост.

— А после, Джордж — отвърна тя, — ще събера остатъка от вещите си и ще се пренеса в твоя дом като твоя съпруга, при теб, моя съпруг. И ще живеем дълго и щастливо.