Патрик Нес - Жената жерав

Мръкваше, когато Джордж паркира пред кооперацията, в която се намираше апартаментът на Кумико, апартамент, в който той не беше пристъпвал по-навътре от прага няколкото пъти, когато беше идвал да я вземе. Никога преди не беше мислил така, но сега това му се стори странно, още един аспект от мистерията на Кумико — тя не искаше той да вижда работното й място, не искаше да има дори спомен за присъствието му там — точно такива бяха думите й — защото това щяло да попречи на гладкия ход на работата. Джордж й беше повярвал начаса, нищо че самата Кумико нямаше проблем да идва по всяко време в ателието, тоест на неговото работно място.

Не й беше звъннал предварително — тя и бездруго отговаряше на приблизително една трета от позвъняванията му — но това не го притесняваше: навярно беше време Джордж да бъде малко непредсказуем. В добрия смисъл. Той паркира, взе апликацията на вулкана и отново я загледа. Чувстваше я толкова уместна, така открита, изгаряща дланта му, едновременно признание и извинение, и толкова гореща, гореща изповед за това каква нужда изпитваше самият той от Кумико, че беше невъзможно Кумико да не я види и разбере, а след това да не добави апликацията към последната плочка и така да затвори общата им история с Джордж и да се събере с него завинаги. С прилив на надежда Джордж се извърна да отвори вратата на колата.

И тогава светът свърши.

От входа на кооперацията излезе Рейчъл.

Рейчъл.

Която живееше далеч от тук.

Пред очите му Рейчъл излезе от входа на тротоара, огряна от осветлението във фоайето зад гърба си и от малкото улични лампи наоколо. След това започна да рови в чантата си за ключовете, на лицето й нямаше усмивка и изразът му издаваше някакво странно смущение.

А после Рейчъл вдигна глава, сякаш дочула нещо и видя Джордж.

Само го стрелна с поглед, очите й отново отразиха светлината и проблеснаха в зелено. След това тя се престори, че не го е видяла, макар че това беше очевидно невъзможно. Рейчъл отново сведе глава към чантата си и се заотдалечава по тротоара, продължавайки да търси ключовете си.

Но преди да изчезне в мрака, Джордж зърна още веднъж лицето й и то все така изразяваше същото особено объркване и дори разочарование.

Джордж плъзна поглед по фасадата на кооперацията към прозореца на Кумико. Стомахът му се премяташе надолу, пропадайки в някаква бездънна яма вътре в тялото му. Как се беше случило това? От къде Рейчъл беше научила къде живее Кумико, при положение, че дори Джордж едва беше успял да я накара да му каже адреса си? Дали двете се бяха срещали и преди? Отдавна ли се познаваха? И какво ли си бяха казали една на друга?

Край. Това можеше да бъде единствено краят. И този край го беше сложил сам той, със собствената си ръка, със своя егоизъм, със своята алчност, да, алчност, но не за парите, които плочките така неочаквано бяха започнали да носят, а алчност за самата Кумико. Той беше алчен за нея. Искаше повече, отколкото тя даваше и макар подобна алчност да противоречеше на всичките му добродетели, на онези черти от характера, които караха хората да го харесват, той продължаваше да я чувства в себе си. Джордж жадуваше за нея, а тя отказваше да задоволи жаждата му.

И сега, не щеш ли, Рейчъл. В кооперацията на Кумико, може би дори в апартамента на Кумико. Където сам Джордж никога не беше влизал в истинския смисъл на думата.

И внезапно, колкото и неразумно, неоснователно и възмутително да беше това чувство, Джордж усети как започва да го изпълва гняв. Юмруците му стиснаха волана с всички сили, устата му се изкриви, неразположението от температурата сега изведнъж избухна, обля го като изпълнено с ярост сияние. Стори му се толкова несправедливо всички наоколо да дирижират живота му и да се преструват, че това не е проблем, защото, видите ли, Джордж е винаги толкова спокоен. Е, проблем е. Мама му стара, време е да стане ясно, че това е един проклет проблем.

Трябваше да види Кумико. Тази ситуация трябваше да получи някакво разрешение. По един или друг начин, нещо трябваше да приключи.

Джордж грабна апликацията и излезе от колата, затръшвайки вратата така яростно, че целият автомобил се разлюля. Закрачи към входа на кооперацията, като не си даде труд да звънне на домофона, а вместо това задържа вратата отворена, за да може една развълнувана майка с две дечица да излезе. Жената го изгледа с подозрение, но после погледът й падна върху апликацията в прозрачната папка под мишницата му и тя каза: