Патрик Нес - Жената жерав

Мехмет се обърна отново към компютъра си.

— Не знам защо изобщо се занимавам.

Джордж вдигна очи.

— Кажи де, защо изобщо се занимаваш?

— Ъм?

— Можеш да си намериш работа на куп други места. Дори и да не играеш на сцената, можеше да работиш нещо по-близко до театъра, а не в печатница. Да продаваш билети за представленията, може би. Или да станеш екскурзовод…

— Екскурзовод? — Мехмет буквално изплю думата.

— Знаеш какво имам предвид.

— А ти какво ще правиш без мен, Джордж?

— Вероятно същото, каквото и в момента. Само дето по-малко ще ми пречат да работя.

За минута Мехмет се повъртя наляво-надясно на стола си, без да сваля поглед от шефа си.

— Наистина не схващаш, нали?

— Моля?

— Не схващаш какви стават хората, когато са край теб. Как започват да се държат.

— Какво, за бога, имаш…

— Хората са лоялни към теб, Джордж. Ти ги вдъхновяваш да са такива. С дъщеря ти сте най-близки приятели. С бившата ти жена сте най-близки приятели…

— Едва ли най-близки…

— А Кумико, която е красива, и талантлива, и достатъчно загадъчна, за да има всеки мъж на този свят, избра теб. Не си ли си задавал въпроса защо?

Джордж усети как кожата му пламва, но май не се дължеше на температурата.

— Не и защото аз съм лоялен към тях.

— Защото ти провокираш лоялност. Никой не иска да те разочарова. Факт, който, между другото, кара хората през цялото време да ти се дразнят до известна степен — аз поне ти се дразня — но не те изоставят, защото искат да са сигурни, че всичко с теб е наред — Мехмет сви рамене. — Всички те харесват. А ако и ти ги харесваш, е, това трябва да означава, че те заслужават да бъдат харесвани, нали?

Последното вероятно беше най-милото нещо, което Мехмет му беше казвал през цялото им познанство и сред цялата каша на живота си в момента, Джордж почувства как го изпълва внезапен замайващ прилив на обич и доброта.

— Уволнен си, Мехмет.

— Какво?

— Не се сърдя. Не съм и недоволен от работата ти. Е, поне донякъде. Но ако останеш тук, цялата работа ще свърши с това, че ще поемеш цялото ателие, а това би бил най-тъжният обрат в целия ти живот. Ти заслужаваш нещо много по-добро.

— Джордж…

— В банката имам купища пари от проклетите картини. Ще ти дам щедро обезщетение. Но ти трябва да направиш решителната крачка, Мехмет. Наистина трябва да я направиш.

В първия момент Мехмет изглеждаше готов да спори, но после замълча.

— Колко щедро ще е обезщетението?

Джордж се засмя. Почувства се странно, не се беше смял отдавна.

— За мен беше удоволствие да работим заедно, Мехмет.

— Какво, да напусна веднага, така ли?

— Разбира се, че не. Тия баджове трябва да се довършат.

Джордж се върна към апликацията, внезапно обзелата го лекота бързо изчезна. Хвърли поглед към първата плочка, която бяха изработили двамата с Кумико, плочката, която все така висеше на стената над главата му. Драконът и жеравът, заплахата и просветлението, които го гледаха в отговор. Чудото на първото сътворение. Как беше успял да го постигне тогава?

И как, мътните да го вземат, се предполагаше да го постигне сега?

В деня след партито Кумико тихичко беше подредила една по една всички плочки от тайния си проект по лавиците с книги в гостната на Джордж, подпирайки ги на гръбчетата на книгите, и сега митът се развиваше стъпка по стъпка по стените на стаята. Мандалата на душата на Джордж, прегърнала плочките на Кумико. Джордж ги беше преброил. Трийсет и една.

— Остава само една — беше казала Кумико.

— Краят на историята — беше отвърнал Джордж. — Щастлив ли ще бъде?

Тя му се беше усмихнала и сърцето му се беше понесло някъде високо, високо.

— Зависи от това какво разбираш под „щастлив“.

Джордж беше плъзнал поглед по плочките.

— Всичко изглежда толкова несигурно, не мислиш ли? Сякаш щастието на всеки един от двамата може да бъде отнето всеки момент.

Кумико го беше погледнала внимателно.

— Боиш се, че твоето щастие ще ти бъде отнето, Джордж?

— Нима има човек, който не се бои от това?

Тя беше обмислила отговора му, докато се взираше в предпоследната плочка.

— Още само една — беше промълвила — и тази история свършва.

Още само една, помисли сега Джордж, свел поглед към апликацията в ръцете си, чудейки се каква ли форма щяха да образуват малките изрезки този път, мислейки в каква ли посока трябваше да поеме мисълта му днес. Тази апликация беше предназначена за последната плочка на Кумико, но тя, както винаги, категорично беше отказала да му подскаже що за изображение би желала да получи. Е, отказала май беше силна дума, по-скоро отново се беше изплъзнала от въпроса на Джордж, но дните минаваха и той се тревожеше все повече и повече. Нещата все по-силно му заприличваха на изпит, на който той определено се проваляше.