Патрик Нес - Жената жерав

— Рейчъл, плачеш ли?

— А ти?

— Светлината. Лунната светлина. Очите ти я отразяват така странно…

— И чрез това да си притежаван, ти самият притежаваш, защото така действа любовта. Та затова те питам, какво ще правиш с Кумико? Малко по-бързо, Джордж, почти свършихме.

— Рейчъл…

— Ти наистина плачеш. Добре. Така и трябва. Това е, което не разбирах в теб, Джордж. Мислех, че аз те притежавам, точно като всичките други идиоти, с които съм спала през живота си. Притежавах ги, без да им давам нищо в замяна. Но ти. Ти, Джордж. Аз притежавах теб, а ти притежаваше мен. И точно затова не мога да ти простя.

— Рейчъл…

— Точно затова не мога и да се разделя с теб.

— Моля те…

— Точно затова съм тук тази нощ. Затова. Се. Случва. Всичко. Това. Още. Казах, още.

— Кумико.

— Знам. Кажи името й. Аз също ще го кажа. Кумико.

— Кумико.

— Кумико.

— Кумико.

— Няма нищо, Джордж. Поплачи си. Ти предаде любовта на живота си и трябва да плачеш. Сега ще си отида. Ще си отида.

— Очите ти.

— Моля?

— Очите ти.

— Това са само моите сълзи, Джордж. Защото ще плача дълго.

— …

— …

— Чу ли това?

— Не.

— Сякаш е точно пред прозореца…

— Нищо не чух, Джордж. Нито пък ти.

Джордж изработваше последната си апликация.

Вдигна очи от бюрото си. Последната. Какъв особен избор на дума. Разбира се, апликацията не беше последна в буквалния смисъл, просто последна от онези, които Джордж правеше за плочките от тайния комплект на Кумико. Тя щеше да я използва за последната плочка, за онази, която щеше да завърши разказваната в тях история. Кумико искаше да приключи с този проект преди сватбата, но със сигурност след нея щяха да последват още и още плочки.

Значи, тази апликация не беше последна. Не и окончателно последна. Не.

Джордж избърса капка пот от челото си и отново се захвана за работа. Не стигаше това, че упоритата температура от последните дни правеше всичко пред очите му да изглежда необичайно ярко, а напоследък го гризеше и непрестанна тревога: внезапният годеж с Кумико, нейната постоянна тайнственост сега, когато се беше впуснала в страстен опит да довърши серията от плочки, караниците с Аманда, с която в последно време май не можеше да разговаря, без да й се сопва.

Най-важен обаче си оставаше фактът, че беше преспал с Рейчъл. Джордж буквално не можеше да повярва, че това се беше случило в действителност, а не просто в някой негов сън. В интерес на истината, беше й се обадил като насън, като насън тя беше дошла в дома му в онзи случаен момент, в който Кумико отсъстваше, като насън двамата бяха прекарали нощта в леглото му. Сексът беше насилен и безрадостен — навярно по същия начин се чувстват наркоманите, когато ефектът от дрогата отмине — но принципно Рейчъл беше права. Макар и съвсем за кратко, той можеше да я притежава (както и тя него) изцяло — нещо, което никога не се беше случвало между него и Кумико, нещо, което — както му се струваше — никога не можеше да се случи. Кумико беше непознаваема, колко още доказателства му трябваха за това? Тя беше подобна на някаква историческа личност от миналото или на богиня, а той беше уплашен, и ядосан, и…

— Глупак — прошепна си сам на себе си, разряза от горе до долу страницата, която държеше, и я изхвърли.

Беше преспал с Рейчъл. Беше преспал с Рейчъл. Беше преспал с Рейчъл. Кумико не знаеше за това, нямаше начин да узнае, а и сам Джордж неясно как интуитивно чувстваше, че и самата Рейчъл ще си мълчи. Но какво значение имаше това? Злото беше сторено.

— Не изглеждаш много добре, Джордж — обади се Мехмет иззад плота до входа на ателието, където се предполагаше, че работи върху поръчка от баджове за една конференция, но вместо това се занимаваше с дизайна на програмите на някакво дребно театрално представление, в което — незнайно как — се беше добрал до поддържаща роля. Доколкото Джордж можеше да прецени, пърформансът щеше да се състои в директно общуване на голи мъже с публиката. Сцената се намираше над закусвалня за риба и пържени картофки.

— Наред съм — излъга Джордж. — А ти май, както ми се струва, не работиш.

Мехмет пропусна забележката покрай ушите си.

— Знаеш ли, всички ние все така продължаваме да чакаме да узнаем датата.

— Каква дата?

Мехмет ахна.

— Датата на сватбата ти. Предполагам, че ателието ще бъде затворено в този ден.

— Да, сигурно.

— Не се ли вълнуваш?

— Работя в момента, Мехмет, а ти също би трябвало да работиш.