Патрик Нес - Жената жерав

— Ти си художник, Джордж — беше му казала Кумико. — Трябва да приемеш това. А тъй като си художник, сам ще разпознаеш формата, която излезе изпод ръката ти.

— Но каква е формата, която ти изработваш? За да знам поне…

— По-добре е, ако не знаеш.

И тогава Джордж не се беше сдържал:

— Както винаги.

След това не точно се бяха скарали, но помежду им се беше възцарила хладна учтивост. Нещата бяха стигнали до момент, в който трябваше да се разрази голям скандал, момент на поне един сериозен сблъсък между двамата, който или щеше да ги раздели окончателно, или — тази втора възможност Джордж смяташе за по-вероятна и то не защото сам той копнееше за нея — щеше да ги сближи още повече. Вместо това Кумико беше настояла (учтиво) да се прибере в апартамента си, като обясни, че й е необходимо да довърши работата си по трийсет и двете плочки сама, преди да предприеме последната стъпка и да се пренесе окончателно при Джордж.

Той беше решил, че тя има предвид еднодневна раздяла, но после втори ден беше изминал, а след това и трети, а после и още няколко дни, докато най-сетне изтече цяла седмица, а Кумико все така работеше, все така се колебаеше да се премести в дома на Джордж. Седмица, в която температурата тормозеше Джордж, тормозеха го следващите един след друг провали в собствената му работа по последната апликация, а после, в една грозна, грозна вечер след ден, когато той не беше успял да се свърже нито веднъж с Кумико, в главата му изплува смъртоносната мисъл, че тя всъщност не го обича.

А това беше мисъл твърде страшна, за да бъде понесена в самота.

Отне му само миг, един-единствен необясним миг, но след него Джордж се хвана, че е извадил телефона си и набира номер, който се оказа не нечий друг, а номера на Рейчъл.

Тя беше дошла веднага, въпреки късния час, и се беше държала — в известен смисъл — неуравновесено.

Но това не го беше спряло.

— Това за големия проект ли е? — изникна зад рамото му Мехмет и Джордж направо подскочи.

— Господи, Мехмет, за малко да си отрежа палеца — рече. После се обърна да погледне момчето. — Какъв голям проект?

— Носят се слухове.

— Какви слухове? Просто сме си взели малко почивка, това е всичко.

— Плъзнали са по всичките електронни информационни канали, Джордж, из места, които ти дори не знаеш как да намериш. Приказките си вървят и това, че ти искаш да ги спреш, не им прави никакво впечатление.

— За какво говориш?

Мехмет въздъхна, сякаш говореше на бавноразвиващо се детенце.

— Досега плочките се продаваха повече от добре. После вие изведнъж спряхте да ги правите…

— Не сме спрели, просто…

— Моля ти се. Как реагират хората, когато не могат да имат нещо, което искат? Превръщат се в бебета. Дай ми, дай ми, дай ми. Ако искахте да намалите търсенето, трябваше да пуснете на пазара милион нови плочки, а не нула.

Джордж се върна пак към апликацията.

— Нещата изобщо не зависят от мен. Няма никакъв голям проект. Не и за продажба.

Мехмет сви рамене.

— Няма значение. Само като говорят за него, хората правят така, че проект има. Това е изкуството, нали?

Джордж въздъхна и разтри слепоочията си. Наистина се чувстваше зле. Може би за днес беше работил достатъчно. Изрязваше от страниците на мухлясала бройка от „Златният бокал“ 10 10 „Златният бокал“ (англ. „The Golden Bowl“, 1904) — роман от американския писател Хенри Джеймс — Б.пр. , която беше изровил от кашон с преоценени книги пред един магазин за стоки втора ръка. Джордж подозираше, че точно този роман вероятно крие дълбоко символично значение за настоящата ситуация в живота му, но не го беше чел, нито пък познаваше хора, които да са го чели. Всичко, което знаеше за сюжета, беше краткото описание на задната корица. Подарен бокал, метафора на пукнатината, поразила една любов. Или нещо подобно. Бездруго Джордж беше откъснал корицата и я беше изхвърлил, чак след това се беше захванал с изрязването, мъчейки се да се досети каква точно фигура ще иска Кумико за последната си плочка.

Но страница след страница, след страница изпод ръцете на Джордж не излизаше нищо. Без дори да осъзнава напълно точно какво прави, първите му опити бяха силуети на жени, женски лица, женски тела, облечени и разсъблечени, един път дори се получи извивката на женска гърда със зърното — образ, който се стори на Джордж така ужасно ограничен, че той на мига го смачка и отиде да обядва, засрамен и тъжен. Какво му ставаше?

След това пробва с животни. В края на краищата, образът на жерав го беше събрал с Кумико и ако във въздуха продължаваше да виси думичката „последен“, то навярно още някое животно би било подходящ завършек на нещата. Но под ръцете му всички птици се оказваха пингвини, после всички пингвини се превръщаха във видри. Тигрите му бяха овце, драконите — молци, конете му не бяха нищо повече от геометрични фигури с неубедителни крака.