Патрик Нес - Жената жерав

— О, майната му — каза Джордж и изхвърли поредната, едва ли не стотна модификация. Още веднъж. Още само един опит и след това щеше да се откаже. Може би завинаги.

Той откъсна една последна (пак тази дума) страница от плътната проза на Джеймс и се опита да зачете написаното, за да види дали няма да получи някакво вдъхновение.

Сега тя го видя с правдиви, по-неподатливи на заблудата очи, видя го да кръстосва от място на място сред затворените прашни стаи или да сяда задълго отпуснат на меките дивани, взрян пред себе си през дима от вечната си цигара.

Да, почетеното определено пасваше отлично на малкото, което Джордж си мислеше, че знае за Хенри Джеймс. Сигурен беше, че абзацът трябва да е брилянтен, но много повече му приличаше на артистично изображение на творческо писане, отколкото на същинско писане. Нарисувана страница. Апликация без ясни ръбове.

И тогава — защото Джордж си беше Джордж — той усети как го залива вина задето мисли точно като дъщеря си и проявява непочтителност към един отдавна починал писател, тачен ако не от хиляди, то от стотици и чийто златен бокал без съмнение символизираше някакъв дълбок смисъл, който със сигурност можеше да хвърли светлина в собствените затворени прашни стаи на самия Джордж…

Той затвори очи за момент. Хенри Джеймс е навярно последният писател на света, когото човек трябва да чете, когато има температура. Джордж отвори очи, пое дълбоко въздух и прелисти страницата. После я разряза на две с острието на макетния нож.

Защо се беше обадил на Рейчъл? Какво изобщо му се е въртяло в главата, та да го стори?

Ръката му прокара втори разрез, очертавайки двете страни на широк, грубоват триъгълник.

Сякаш беше решил умишлено да пожертва всичко, само за да огорчи Кумико — огорчение, за което Джордж силно се надяваше тя никога да не узнае и което да си остане само един белег върху собственото му сърце, защото от огорченията винаги остават белези.

Джордж прокара още два свободни разреза, извади от страницата една изрязана фигура и я остави встрани.

Не се сърдеше на Кумико, даже никак. Просто се чувстваше… загубен. Сам. Сам, дори когато тя беше до него.

Прокара още разрези върху същата страница над мястото, от което беше извадил триъгълника. Прорезче тук, изрязана фигурка там.

Вината беше изцяло негова. Той никога не се беше опълчвал истински на Кумико, никога не беше искал от нея повече от онова, което тя беше готова да даде и по тази причина Кумико беше напълно права да мисли, да смята, да вярва, че Джордж е напълно доволен от онова, което получава от нея.

Разрез. Разкъсване. Още разрези. Още разкъсване.

И ето че той — от глупост, от лудост — се беше обърнал към Рейчъл, която му беше дала нещо и той й беше дал нещо в отговор, само за да открие, че…

Последен разрез.

… да ти се дава всичко е твърде много. Че да ти дават нещо вече е много. Или поне е достатъчно. Че светът му, светът на един мъж с шейсет и пет процентов потенциал, се изпълва до ръба от получените части от една личност, която му се отдава в цялост, а светът на мъжа затъва и се удавя.

Той искаше Кумико. Не съществуваше нищо друго, което да си заслужава да бъде искано, от което да си заслужава да се нуждаеш.

И, о, моля те, моля те, моля те, нека тя му прости, без да знае защо трябва да му прощава. Това беше всичко, което искаше от Кумико сега — прошка.

Моля те, прости ми…

— Това е страхотно — каза Мехмет, все така застанал зад рамото му, напълно забравен.

— За бога, Мехмет — излая Джордж, отново стреснат. — Обзема ме внезапно желание да прескочим едномесечното ти предизвестие.

— Не, сериозно — прекъсна го Мехмет. — Хубаво е.

Джордж погледна онова, което беше изработил, фигурата, която лежеше сглобена върху работния плот на бюрото, отделните форми, образуващи цялата картина. Трябваше му секунда, за да могат очите му да я видят както трябва, но да, ето я, стоеше пред него несъмнена и категорична.

Ръцете му бяха изрязали вулкан. Изригващ вулкан.

Вулкан, покрит с думи, вулкан, направен от книга. Вулкан, който диша пламък и сяра, и пепел, и смърт. Вулкан, който обявява пълната разруха на света.

Но и който, както винаги става, обявява раждането на нов свят.

Ето го. Това беше. Беше я намерил.

Последната апликация.

Историята вече можеше да свърши.

От ателието той отиде с колата право при апартамента й, изрезката лежеше притисната старателно в нова пластмасова папка-джоб. Изобщо не се притесняваше какво ще каже Кумико, защото знаеше, че вулканът е именно търсеният образ. Беше различен от вулканите, които беше правил досега — безжизнени, отпуснати, тъпи форми, които Кумико никога не използваше — беше различен и от вулканите, които самата тя изработваше. Различен не само заради отликата между хартията и птичите пера; това беше вулканът на Джордж, откъснал се рязко, неосъзнато от пръстите му и пукнатият бокал на Хенри Джеймс можеше ако ще да служи и за ваза, беше все едно, защото тъкмо вулкан беше метафората, от която Джордж се нуждаеше в момента и то не само защото топлината от високата температура бликаше от него като лава.