Патрик Нес - Жената жерав

— Аз понякога съм луната. Когато спя, тогава.

— Знам — отговори Аманда и отмести от челото му кичурче коса. — Затова всяка сутрин си толкова гладен.

Детето се усмихна и затвори очи. Тя постоя за малко неподвижна, за да е сигурна, че наистина се е успокоил — както и да се увери, че самата тя нито ще повръща, нито ще плаче повече тази нощ — и се отправи отново към спалнята си, намирайки опипом пътя по тъмния коридор, а мислите се тълпяха в главата й въпреки всички усилия да ги укроти.

Ами ако наистина беше бременна? Ох, мътните да го вземат, ако наистина беше бременна, тогава какво?

Тя сложи ръка на корема си, без да има и най-малка представа какво точно чувства пред лицето на подобна възможност. Ще бъде неспасяемо неловко да обяснява на хората защо Джей Пи си прилича толкова много с бъдещото братче или сестриче, а и това щеше да е тайна, която щеше трудно, ама много трудно да бъде опазена от Клодин…

Кого заблуждаваше? Щеше да бъде катастрофа. Пълна трагедия.

Но това всъщност нямаше значение, защото тя не беше бременна. Точка. Една-едничка вечер на секс от съжаление по изгубеното, която да доведе до бременност, беше просто поредната случка, която беше възможна единствено по филмите.

Макар че би имало и добри страни, разбира се. Аманда обичаше Джей Пи по-лудо, отколкото смяташе, че е по силите й, и още едно момченце или момиченце…

Тя въздъхна. Положението й беше класически случай на „смесени чувства“.

— Само дето не си бременна — прошепна си отново сама на себе си, когато се мушна между чаршафите и затърси хладно местенце под одеялото. — Не си, не си, не си.

И тогава звукът отново долетя.

Този път беше много по-ясен, така дълбок и плътен, и неземен, че Аманда буквално скочи от леглото и се залепи за прозореца.

Вън не видя нищо, само паркираните автомобили. Никакво движение не се долавяше дори в сенките, макар че наоколо имаше много ъгли, зад които можеше да се спотаява един Бог знае какво.

Сърцето на Аманда обаче продължаваше да бие развълнувано, защото каквото и да беше чула, то не звучеше като дошло от четири етажа по-долу. Не, звучеше сякаш източникът му стоеше точно пред прозореца й. Там, разбира се, нямаше нищо, нямаше дори приличен перваз, на който нещо да може да стъпи, но звукът, викът, жалейната скръб…

Откъде пък й хрумна тази дума? Но й се стори най-подходящата. Звукът отвън беше скърбящ. Звук от миналото, нещо повече, древен звук, но не античен като египетските пирамиди, а древен като прастара гора, зад чиято неподвижност човек чувства не смърт, а само дълбок сън. Нещо скърбеше точно пред прозореца й и Аманда не знаеше защо скърбеше то, нито по какво беше скръбта му, но звукът я удари право в сърцето и тя се отказа от всякакви опити да спре сълзите си и заплака, с плач се отпусна обратно върху възглавницата си, но този път плачът беше на място, беше начин да се излее навън най-истинската скръб.

Защото нима има нещо по-тъжно от света и неговите стремежи?

Аманда отново сънува вулкана, но в този сън тя ту беше самия вулкан, ту биваше насилена от него — дума, която й хрумна в съня, насилена, да — ръцете му се плъзгаха по голото й тяло, палците му проследяваха извивката на изпъкналия й корем, стигаха до гърдите й, които някак си изведнъж се оказваха обвити от собствените й ръце, докато тя отпускаше глава назад, извивайки покритата си с хълмове и градове шия и едновременно с това чувстваше, че е много важно вулканът да отвори очи, да ги отвори, за да бъдат те видени от всички, но, въпреки настойчивите й молби, той отказваше и очите му останаха затворени, дори когато проникна в нея и преди тя да успее да му се противопостави, той стори онова, което всички вулкани неизбежно трябва да сторят, изригна, изригна, изригна, глупавата асоциация я накара да се разсмее, дълбоко, дрезгаво, да се разсмее дори в съня си, дори докато актът продължаваше…

Този път Аманда не се събуди.

Най-вече защото не желаеше.

19 от 32.

И така, настъпва последният ден.

Тя го беше проследила до поредната война. Земята зейва в пукнатини и пропасти, бълва пламък и лава, и пара, гони по петите слугите на вулкана, които препускат по тесните улички на този или онзи град, убиват мъжете, изнасилват жените, хвърлят пеленачетата на плочите и ги смазват.

Тя лети през кръвопролитието, през плячкосването, през оскверняването, плъзга пръсти през езерата от кръв. Ридае за света, който е тяхно дете, но и никога не е бил тяхно дете, ридае за любовта си и мисли дали тази любов е вече изгубена. Не мисли дали любовта й е била истинска. Защото тя е истинска и за нея, и за него, истинска, това поне е ясно.