Патрик Нес - Жената жерав

Но дали е достатъчно?

20 от 32.

В кипежа на войната вулканът е навсякъде и никъде, той е всичко във войната във всеки един момент, във всяка една точка и затова решаващо, чрез всеприсъствието си отсъства. Вместо него тя открива един дребничък генерал от армията му, генерал, който си въобразява, че води войските, като всъщност, разбира се, ги води толкова, колкото рогата водят разярения бик. Брадичката на генерала е плувнала в кръв и той се храни от плътта на повален враг.

Когато я вижда, той пуска врага и й се покланя доземи.

— Господарке — казва.

— Ти знаеш коя съм?

— Всеки знае коя сте, господарке.

— Ти се биеш за моя съпруг.

— Тъй вярно, господарке — генералът посочва изкормения враг, който отчаяно граби развлечените си вътрешности и се опитва да ги натика обратно в тялото си, — но той също. Всички ние се бием за съпруга ти, господарке.

— Не сте ли вече уморени? — пита тя и пристъпва бавно в кръг около него.

Генералът изненадано вдига очи.

— Тъй вярно, господарке — а гласът му прелива от изтощение и разочарование.

— Вие не търсите война — казва тя, застанала сега зад гърба му.

— Не, господарке.

— Вие търсите прошка.

За момент генералът мълчи, но когато тя бавно го заобикаля и отново застава пред очите му, той изопва рамене и стойката му излъчва достойнство.

— Щом казваш, господарке.

— Да те опростя ли? — пита тя, леко объркана, колебанието я обвива.

Дребничкият генерал разкопчава униформата си и оголва кожата над сърцето си.

— Ако господарката ми желае.

Тя пристъпва към него. Очите му не издават нищо. Тя е все така несигурна, разколебана.

— Прошката не може да се дава в миг на гняв — казва. — Тя се дава само от любов.

— Ще се почувства ли господарката ми по-добре, ако заплача?

— Много по-добре.

Дребничкият генерал заридава.

— Благодаря ти — казва тя и забива два пръста в откритата му гръд, пронизва сърцето му и го спира.

21 от 32.

Генералът не умира. Дори не й благодари.

— Сега ще изкълва очите ти — казва тя, но несигурността не я напуска.

— Моля те, господарке, стори го по-бързо, прекрати страданията ми — отвръща той и думите му звучат искрено.

Но намекват за друго страдание, не за чистата болка от смъртта.

Объркана, тя посяга да изкълве очите му, но в последния момент вижда.

Дълбоко в тези очи, дълбоко зад същността на този генерал, дълбоко отвъд неговата младост и раждане, дълбоко зад историята за „света-като-тяхно-дете“, която е довела генерала на това място, в този град/ скотобойна, до това бойно поле, дълбоко зад всичко, за всичко…

Зелен блясък.

22 от 32.

— Ние с теб сме еднакви, господарке — казва вулканът, гледайки я през очите на генерала.

— Различни сме — отвръща тя.

— Еднакви сме и сме различни.

Тя отваря уста да го обори, но открива, че не може.

— Ти ме предаде чрез този дребничък генерал — казва вместо това тя.

— Ти също ме предаде чрез него.

Вулканът пристъпва вън иззад очите на генерала, тялото се пръсва на парчета, разкъсаната плът опръсква стените наоколо. Нито капка не пада върху господарката. — И, както виждаш, господарке, аз все така не съм в състояние да те нараня.

— Нито пък аз теб.

— Трябва да сложим край на това — казва вулканът. — Не можем да сме заедно. Не си пасваме. Историята ни ще завърши с разруха. Така трябва да бъде, така е писано от самото начало.

— Не мога.

— Можеш, господарке.

23 от 32.

Той коленичи пред нея, в очите му пламтят сяра и калий, по-горещи от центъра на земята, по-горещи от центъра на слънцето.

И тези очи заплакват. От тях потичат сълзи от лава, достатъчни да напълнят океан. Градът край тях се срива на пепел и разтопен камък.

— Аз те предадох, господарке моя — казва вулканът. — От деня, в който се срещнахме, до секундата, в която изричам тези думи, аз те предавам. Така правят вулканите, господарке, и това, че аз не мога да се променя, е толкова сигурно, колкото и че не мога да те нараня.

Небето почернява. Светът под нозете им се разтърсва цял.

— И така, господарке — продължава той. — Дойде денят. Нашият последен ден. Денят, предопределен от мига, в който се видяхме за първи път.

Той свлича плътта от лявата си гръд, свлачища и лава бликват по земята. Вулканът открива пред нея биещото си сърце, сърце, туптящо от ярост, сърце, чиято кръв е пламък.

— Трябва да ми простиш, господарке — казва той.

— Аз…

Но тя не може да каже и дума повече.

— Трябва, господарке, или аз ще намеря начин да те унищожа. Знаеш, че казвам истината. Ние не сме родени един за друг.