Патрик Нес - Жената жерав

29 от 32.

Настъпва мълчание, светът под нозете им си поема рязко дъх от страх и удивление.

— Какво каза, господарке? — пита вулканът с тих натежал глас.

— Опитай.

— Какво да опитам?

— Да ме нараниш.

Той става неспокоен, обърква се. Но тя го предизвиква и лети дразнещо близо до лицето му.

— Господарке! — казва той ядосано и вяло запраща завеса от лава към нея.

Тя изпищява от болка. Обръща се към него, ръката й е изгорена, кожата й се гърчи и бели над грозната рана.

— Господарке моя! — възкликва той ужасен.

Но тя отлита далеч, където той не може да я достигне.

30 от 32.

— Къде е омразата ти сега, съпруже? — пита тя. — Къде са мъченията, които ми обеща? Вече можеш да ме нараняваш — вирва брадичка. — Какво ще направиш сега?

После му обръща гръб и отлита, не много бързо, не от страх, просто се отдалечава. Отдалечава се от него.

Той затреперва, когато осъзнава напълно какво му е причинила тя. Сторила е ужасно, ужасно дело, много по-лошо от всяка прошка.

Той се разгневява. Разгневява се страшно.

Тя изчезва в далечината, светла точица на фона на черната нощ.

— Ще те преследвам, господарке — казва вулканът. — Никога няма да спра да те преследвам. Ще те преследвам до края на времената и…

Но тя не го слуша.

А той не се впуска в преследване.

Сърцето го боли. Боли го от любов. Боли го от омраза. Боли го от куршума, заседнал дълбоко вътре.

Яростта му расте.

— Господарке — казва гневно. — Господарке.

С тътен се понася над света, рушейки всичко по пътя си, но разрухата не му носи удовлетворение, дребните човечета и народи, бягащи пред него, са нищо, нищо са градовете, потъващи под ударите му, нищо са грамадните гори, горящи от дъха му. Той вдига пак очи към хоризонта. Тя все така е стапяща се точица там, една звезда върху небесната твърд.

— Господарке — повтаря той.

31 от 32.

Ръката му се заравя в гората и изтръгва от там най-високото дърво. Юмрукът му го стиска, докато то става тънко, право и леко. После посяга към метала в градовете, към фабриките, които познава така добре, и от разтопени оръжия, които доскоро са сели смърт, изковава връх на стрела. Украсява стрелата с пера, унищожавайки за тях целия вид на най-красивата птица на света. Изтегля тетива от най-фините сухожилия на света, без да обръща внимание на писъците на рожбата си, когато ги изтръгва от тялото й. Лъка прави от собствената си лава, като не й позволява да изстине напълно, а само толкова, че да стане еластична.

Миг или цяла вечност са му нужни, за да изработи оръжието си, а тя още не е изчезнала отвъд хоризонта. Тя е още там, вечно там, като куршума в сърцето му.

— Това не е краят, господарке — казва той и се прицелва.

После пуска стрелата.

32 от 32.

Стрелата я улучва.

— О, любов моя! — извиква господарката, извиква от болка и ужасна, неизбежна изненада. — Какво стори?

И тя полита надолу и пада, пада, пада към земята.

Пожарът започна така (1).

В горната половина на последната плочка вулканът, направен от думи, изригва яростта си, бълва в света глаголи, прилагателни и причастия, а те поглъщат всичко, до което се докосват. В долната половина, незнайно как, жена, направена от пера, пада от небето. Една-едничка дума — закрита от перата, за да не може да се прочете — е пронизала сърцето й. Тя пада примирена, скръбна, но позата й е такава, че е възможно вече да е паднала и да лежи на земята, захвърлена долу от гневните ръце на вулкана.

Кумико нареди и тази плочка до останалите на лавицата с книги. Освети дневната със свещи във всеки ъгъл, картините трепкаха под топлината на пламъчетата, подобно на миниатюрни слънца в храма на древна богиня.

— Странен край — каза Джордж. — Вулканът се саморазрушава от гняв, жената е вън от обсега на ръката му.

— Щастливо освобождение и за двамата, навярно — отвърна Кумико. — Но, да, и печално също така. А и в края на краищата, това дори не е край. Всички истории започват преди началото си и никога, никога не свършват.

— Какво става после с вулкана и господарката?

В отговор тя го хвана за ръката и го изведе от гостната, поведе го нагоре по стълбите към онова, което беше сега общото им легло. Намерението й не беше, изглежда, само плътско, но след като се съблякоха, тя се притисна в него, прегърна го плътно, галейки косата му. Той се вгледа в очите й, отразили лунната светлина.

Те проблеснаха срещу него, златни.

— Знам ли коя всъщност си ти? — попита Джордж.

На което тя отговори само: