Патрик Нес - Жената жерав

— Целуни ме.

И той я целуна.

Долу в гостната трепкащите танцуващи пламъчета на восъчните цилиндри на свещите продължаваха да горят. Една свещ обаче не беше като другите. Пламъкът й подскачаше неравномерно и скоро едната стена на свещта се стопи, восъкът потече отстрани и направи локвичка върху старата масичка за кафе на Джордж. Това не беше голяма беда, но тежестта на восъка наруши баланса на свещта точно толкова, че тя се наклони и пламъкът й също да се доближи до плота на масичката.

По-късно, след физическа интимност така близка и нежна, и съвършена, че за едничка секунда Джордж си помисли, че може би въпреки всичко щастието все пак е възможно, той седна в леглото. Кумико сънено го попита къде отива.

— Да духна свещите — отвърна той.

Но вече беше твърде късно.

Пожарът започна така (2).

След като Кумико подреди всичките трийсет и две плочки по книжните лавици, а Джордж духна свещите, които тя беше запалила, двамата се върнаха в леглото. Правиха любов бавно, почти печално, но с такава блага нежност, че Джордж почувства, че двамата най-сетне са преодолели някакво безименно, странно и тайнствено изпитание и невредими са се добрали до отвъдния му бряг.

Той се вгледа в очите на Кумико, огрени от лунната светлина.

Те проблеснаха срещу него, златни.

— Знам ли коя всъщност си ти? — попита той.

На което тя отговори само:

— Целуни ме.

И той я целуна.

По-късно заспаха и, както спеше, Джордж стана.

Смъкна се надолу по стълбите с тромавата увереност на сомнамбул. В сумрака на гостната закрачи право към първата плочка с началото на историята (Тя се ражда като дъх сред облака…) и я свали от лавицата. После я захвърли небрежно върху масичката за кафе. Направи същото и с втората плочка, хвърляйки я върху първата. Невиждащ, стори същото с всички останали плочки, една по една, докато стигна до последната, довършена по-рано същата вечер. Постави я върху останалите, струпани на безредна купчина, с накъсани перца и хартиени изрезки, намачкани и отлепени от тежестта на плъзгащата се камара.

Все така в мрака Джордж взе кутията кибрит, с която бяха запалили свещите. Драсна една клечка и макар зениците му да се свиха рязко при внезапния блясък, той не трепна, не мигна и не отвърна поглед.

Задържа пламъка до ъгълчето на една от плочките, пъхната някъде към дъното на купчината. Отначало тежкият и плътен матиран картон отказваше да се запали, но полека-лека пламна, тъмносин пламък се плъзна по него, неумолимо сграбчи първата хартиена изрезка, после порасна, стана по-ярък и гладните му езици изникнаха поред върху други две плочки.

Джордж пусна клечката и пое обратно към стълбите, бавно ги изкачи, докато под него пожарът растеше, пълзеше все по-нашироко и набираше сила.

По-късно Джордж нямаше да си спомня нищо от стореното, а дори и да си беше спомнил, нямаше да повярва, тъй като никога през живота си преди не беше ходил насън. Въпреки това той се качи на втория етаж, пъхна се под завивките, положи глава на възглавницата, усети как Кумико се сгуши плътно зад гърба му и затвори очи отново, сякаш изобщо не ги беше отварял.

Пожарът започна така (3).

Докато Джордж и Кумико спяха горе, в тъмната гостна плочките се гледаха една друга от книжните лавици. Те разказваха история за една господарка и един вулкан, които били едновременно нещо повече и нещо по-малко от онова, което казвали имената им. Историята им беше разказана с перца и хартия, но в момента перцата трепкаха и се извиваха, сякаш подхванати от лек ветрец.

Едно перце се откачи от една от плочките, литна във въздуха, заподскача и се замята в трескава спирала…

Там към него се присъедини второ, част от перо от друга плочка, и закръжи около първото…

И после трето и четвърто, после гъмжило, после вълна от пера се посипа от лавиците, понесе се и се заизвива във въртоп, ту сгъстявайки се плътно, ту пръскайки се, перцата се сблъскваха и вкопчваха едно в друго, подобно на пръсти, дърпани от невидими конци. Полека всички пера започнаха да се събират в средата на стаята, където претърпяха някаква промяна, искри запроблясваха в хаоса им, сякаш вътре в облака от пера бушуваха множество малки, заредени с електричество гръмотевични бури…

Тръпка пробяга през облака, всяко перо се стрелна към някакъв известен само нему център…

А там, в един кратък миг перата образуваха величествена бяла птица с широко разперени крила, с шия, протегната нагоре, с глава, извита назад може би в екстаз, може би в ужас, може би в ярост или в скръб…