Патрик Нес - Жената жерав

Кумико само кимна и Джордж реши, че няма да му отговори.

Но после тя заговори и заразказва началото на една история.

Тя се ражда като дъх сред облака , каза Кумико.

И продължи да разказва нататък.

Следващият понеделник, след уикенд, прекаран с Кумико, уикенд, отново беден откъм лични подробности, но преливащ от чувство на яснота, спокойствие и сладък копнеж, Джордж окачи в ателието третата им обща плочка, последната от работите им извън личните трийсет и две в куфара.

Кумико беше взела стиснатия юмрук на Джордж, юмрукът, изцеден от всякаква сила и желание за мъст, юмрук, примирил се и приел съдбата си, и го беше комбинирала със своя изработен от перца профил на буза и шия на жена, загледана в противоположната посока, сякаш обърнала гръб на художника. Ансамбълът беше още по-шокиращ от лъва и воденицата. Излъчваше загатнато насилие — юмрук срещу лице — без значение колко спокоен беше юмрукът, но тази атмосфера се разнасяше бързо при по-продължително наблюдение. Юмрукът преставаше да бъде юмрук и се превръщаше просто в затворена шепа, отдръпваща се, празна, след като е погалила нежно лицето на жената за последен път. Може би ласката дори не беше реална, а само спомен за ласка, затворената шепа просто посягаше назад в миналото, за да почувства любимия допир още веднъж, но напусто, защото миналото винаги разочарова онези, които искат нещо от него.

— Това е само една картина — повтаряше си Джордж, докато се мъчеше да й намери подходящо място на стената. — Само картина — с думите си се опитваше да се отскубне от властта на образите, да намали въздействието им върху себе си, да спре да усеща как стомахът му се свива всеки път, когато погледнеше апликацията.

Опитите му да го стори бяха провал. И това го радваше.

Зад гърба му вратата на ателието се отвори. За един миг на изненада Джордж реши, че Мехмет е проявил безпрецедентна точност, особено след уикенд, в който е имал „второ прослушване“ за „Wicked“ — факт, нелишен от определен тип последици.

— Подранил си — рече Джордж и се обърна, все така с третата плочка в ръка.

Но това не беше Мехмет. Беше мъжът с костюма, който беше купил втората плочка за онази екстравагантна сума. И не беше сам. До него стоеше леко пълничка, но безкомпромисно делова на вид жена. Имаше къса руса коса, скъпи обици и беше облечена в риза с отворена яка с такава простичка и елегантна кройка, че сигурно струваше повече от хладилника на Джордж.

Но лицето й… На лицето й беше изписан почти отчаян израз, очите й пронизваха Джордж, остри, леко зачервени в ъгълчетата, сякаш в някакъв момент тази сутрин жената беше плакала.

— Това той ли е? — попита тя.

— Той е — отговори мъжът с костюма, застанал на крачка зад нея.

Жената сведе поглед към картината, която Джордж все още държеше в ръка.

— Има и други — изрече жената с неизказано облекчение в гласа.

— С какво мога да ви бъда полезен? — насили се да попита Джордж.

— Картината — каза жената. — Картината, която държите.

— Какво за нея? — отвърна Джордж и леко повдигна апликацията, готов да я защитава на всяка цена.

И тогава жената назова сума, която Джордж не можеше да определи по друг начин, освен като екстравагантна.

След като най-сетне, приключи с най-ужасното от всички ужасни наблюдения на трафика в графство Есекс, взе киселия и недоспал Джей Пи след поредната събота, прекарана с Джордж, който пък от своя страна беше странно разсеян и мърмореше как трябвало да се захваща пак с апликациите си, и след като обиколи два супермаркета, за да намери единствения сок, който Джей Пи пиеше тази седмица (манго, пешън фрут и праскова), Аманда най-после се добра до вкъщи, но съвсем скоро на вратата й се почука.

Както обикновено, тя не обърна внимание. Кой в днешни дни чука по вратите? Най-често търговски пътници, готови да й обяснят безмерните предимства на новата двойна PVC дограма, фашисти със значки на реверите, настояващи за нейния глас на следващите избори или дори — както й се случи веднъж — мъж с толкова силен кокни акцент, че дори и за нея като англичанка беше трудно да го разбере, който й предлагаше да си купи прясна риба от каросерията на някакъв бус. („Има ли изобщо жив човек, който би си купил риба, пренасяна по този начин?“, беше го попитала Аманда). Със сигурност не беше домакинът на кооперацията, не и в ден с мач от Шампионската лига, за пощата пък беше късно и по тази причина, когато на вратата се почука за втори път, Аманда отново остана седнала.