Патрик Нес - Жената жерав

— Как мислиш, какво стана със свидетелите на Йехова? — попита тя Джей Пи, нахлузил 3D очилата и зяпнал в техния категорично не-3D телевизор. — Никакви ги няма напоследък. Сякаш са се превърнали в мит — тя загреба още един наръч опипани с лепкави пръстчета играчки, за да ги прибере по местата им. — Макар че техните митове едва ли ще са от ония с многото голи гърди, вакханалии и лебеди, дето се любят с девици. — Аманда се обърна към сина си, който изобщо не й отговаряше, най-вече защото беше на четири годинки и гледаше телевизия. — Как смяташ, зайче, що за митове имат свидетелите на Йехова? С много светлина, прорязала мрака, най-вероятно.

— Шшт, мамо — отвърна Джей Пи. — Веселия танц!

Това значеше, че Веселия танц престъпно скоро щеше да може да се сваля от Веселия сайт, изпълняван от инфантилни Весели динозаври, облечени в техните Весели костюми на Веселия плаж под Веселите дъги, избликващи от Веселите мобилни приложения. Танцът не включваше друго, освен Веселба, а Джей Пи беше ревностен негов почитател.

От вратата долетя поредното почукване, придружено от приглушен глас. Аманда застина, хванала лепкав супергерой в едната ръка и лепкава пожарникарска кола в другата. Замисли се дали да рискува да отвори, но смахнатият продавач на риба също беше викал през вратата (вероятно нещо от рода на „Прясна риба!“, но всъщност какво значение имаше?). Зачака, но явно онзи пред вратата се отказа от опитите си. Аманда пусна играчките в кутията им, въздъхна и реши, че стаята вече е достатъчно подредена и че онова, което наистина й се иска, е да сложи прекрасното си момче да спи веднага, след като то проведе редовния си седмичен разговор с Анри, а после да се размаже самичка на дивана и да гледа скапаната телевизия в събота вечер в компанията на чаша чай и шестнайсетимата си последователи в туитър, на които да праща саркастични постове.

— Веселия танц! — провикна се Джей Пи, скочи на крака и се впусна бясно във вихъра на Веселбата.

Мобилният на Аманда звънна. Тя изтича в кухнята да си изплакне лепкавите пръсти, преди да извади телефона от джоба си.

С лека изненада видя, че на дисплея се изписва Анри.

— Подранил си — рече тя. — Той още…

— У дома сте си, значи — прекъсна я Анри с прекрасния си акцент, удивителна комбинация от агресия и топлота. — Чувам телевизора. Защо не отваряш?

— Стана малко неочаквано — сви рамене Анри над чашата чай. — Утре вечер хващам влака за вкъщи, а с Клодин дойдохме, само защото майка й не можеше да излезе от хотелската си стая.

Аманда едва не се задави с чая си.

— Как така не можеше да излезе?

Анри махна с ръка по пренебрежителния си галски маниер.

— На нормалните хора им звучи странно, разбирам. Но когато става дума за майката на Клодин… — той отново сви рамене, подсказвайки, че тази жена е бреме, с което той охотно се примирява.

Джей Пи изпадна в истерия от щастие при появата на Анри. „Papa! Papa! Je suis tortillant! Tortiller avec moi!“ A Анри бащински се включи във Веселбата на танца. След това им трябваха часове, за да сложат момченцето да си легне, но Анри настоя той сам да го приготви за сън, като преди това дори го изкъпа и му чете приказка — Le Petit Prince, разбира се — докато Джей Пи най-сетне се унесе. Аманда се насили да не се дразни от това колко самодоволен изглеждаше Анри след изпълнението на една задача, която тя самата вършеше всяка вечер без никой да разбере.

— Как е Клодин? — попита Аманда.

— Пътува за Франция — отвърна Анри и Аманда помисли, че на света не съществува нищо по френско от начина, по който един французин казва Франция. — Майка й тръгна с нея с моя билет. Аз не мога да си купя друг по-рано от утре.

— И двамата трябваше да дойдете чак до тук, за да спасите тая майка?

Анри извъртя очи, сякаш просеше милост от боговете.

— Ти си истинска късметлийка, че не я познаваш. Твоята майка е толкова различна, истинска англичанка, така мила. Аз много обичам Клодин — в този момент той беше обърнал поглед настрани и не видя как Аманда трепна, — тя е като обой, който изпълнява мелодия на Бах, но нейната maman… — После отново сръбна от чая. — Благодаря ти, че не възрази на нахалното ми нахлуване — в тона му нямаше и следа от цинизъм или задна мисъл. Наистина й беше благодарен. — Наистина съм ти много благодарен — допълни.

— Няма нищо — отвърна Аманда с половин уста.

Настъпи кратко напрегнато мълчание.

— Мога ли да попитам как си? — проговори Анри.

— Можеш.

Той й се усмихна с онази усмивка, от която стомахът й се свиваше. Обичаше го, ах, как го обичаше само, обичаше го, мразеше френското копеле, мразеше го най-вече заради това, че го обичаше толкова много, но, о, обичаше, обичаше, обичаше го още, проклетия красавец.