Патрик Нес - Жената жерав

После обърна плочката, мълчаливо наслаждавайки се на изненадата.

Лъвът дебнеше воденицата. Комбинацията на двата образа беше още по-шокираща от тази на дракона и жерава, но също така, противно на всички очаквания, отново перфектна. Истинното присъствие на воденицата, понесла тежестта на миналото във всеки блестящ щрих на оформящите я птичи перца, сега беше пропито от едно послание — предупреждение. Тук могат да идват единствено лъвове, сякаш казваше тя. Лъвове, направени от думи. Но навярно този лъв, именно този лъв, който явно дебне воденицата толкова отдавна, че тя и той са се превърнали в общо място, в общ концепт, може би този лъв ще направи едно изключение за теб, зрителю. Може би ще те изяде, но може би и не. Както и при дракона и жерава, пристъпиш ли, рискът си е изцяло твой.

— Направо… — промълви Джордж.

— Майко… — рече Мехмет.

— Това е… — каза мъжът с костюма.

А после назова една още по-екстравагантна сума.

— Божичко — възкликна Кумико, сякаш видяла мъжа за първи път чак сега. После погледна Джордж смаяна. — Той да я купи ли предлага?

Мъжът не остави Джордж да отговори и повиши екстравагантната си сума с още една екстравагантна надбавка.

Кумико се изкикоти, наистина се изкикоти, и погледна Джордж така, сякаш двамата току-що изневиделица се бяха озовали в някакъв комедиен скеч.

— За бога, как да постъпим? — попита тя.

Дори само след един поглед върху новата плочка, Джордж вече чувстваше диво нежелание изобщо да изпуска от поглед лъва и воденицата.

Мъжът удвои последното си екстравагантно предложение.

— Продадено! — кресна Мехмет.

— Джордж? — попита отново Кумико. — Парите ще ми свършат отлична работа. За материали.

Джордж се опита да продума, но гласът му само проскърца дрезгаво. Той опита отново.

— Както… — преглътна. — Както кажеш ти.

Кумико го загледа мълчаливо за момент.

— За първи и последен път решавам само аз — каза най-сетне. После се обърна към мъжа. — Добре. Продадено.

Докато Джордж, замаян, завиваше воденицата и лъва в кафява хартия, мъжът с костюма се разплака открито.

— Благодаря ви — повтаряше той, докато Мехмет му издаваше проформа, за да може мъжът да оправдае плащането чрез кредитната си карта. — Благодаря ви.

— Колко? — възкликна Аманда при следващата им среща, когато беше дошла отново да остави Джей Пи при Джордж.

— Знам — отвърна Джордж. Държеше Джей Пи вдигнат пред очите си и го люлееше в прегръдките си. — И ти ли мислиш, че твоят grand-père е откачил? Да реже книги на парчета?

— Désolé — отвърна Джей Пи.

— Не, татко, сериозно, колко са ти платили?

— Тя ми даде половината. Аз отказах. Настоявах на отказа си, но тя каза, че сме я изработили заедно, че картината била нищо без моя принос — макар че, Аманда, това си е явна лъжа, защото моят принос е малък, една десета, една хилядна от нейния.

— Но въпреки това тя ти е дала половината пари.

— Каза, че изкуството ни ще се превърне в лъжа, ако не ги взема.

— Кога ще се запозная с тая жена, мътните да го вземат? — натърти Аманда.

За миг Джордж се обърка, но после осъзна, че дъщеря му и Кумико все още не се бяха срещали лично. Някак си винаги се получаваше така, че двете не можеха да бъдат на едно и също място по едно и също време. Странно. Въпреки че, в интерес на истината, когато беше с Кумико, Джордж забравяше всички други хора на планетата, на секундата спираше да вярва, че те също могат да имат някаква важност. Заля го срам и той излъга импровизирано:

— Скоро — рече. — Тя предложи да организираме коктейл.

— Коктейл? Кога, бе, татко? Да не сме шейсет и първа?

— Коктейл — обади се Джей Пи, имитирайки изстрели с насочено пръстче.

— Тя понякога е малко старомодна — отвърна Джордж. — Беше просто една идея.

— Нямам търпение да се запознаем. Тайнствената жена, която за един ден ти изкара месечната заплата.

— Е, и аз имам малко участие. Все пак аз направих лъва.

— Както кажеш, Джордж.

Кумико притежаваше още един комплект плочки, които не проявяваше желание да показва на Джордж. На брой плочките в него бяха трийсет и две, беше му обяснила тя, и си стояха кротко в единия ъгъл на куфара й на пет отделни купчинки, привързани с бяла лента — едно-единствено парче оризова хартия, обвила ги една по една, за да не им позволява да се трият една в друга.

— Това е един мой по-голям проект — каза Кумико.

— Не е нужно да ми го показваш — отвърна Джордж.

— Знам — отвърна тя с лека усмивка. — И точно по тази причина вероятно ще ти го покажа.