Патрик Нес - Жената жерав

Но, о, въпреки това, о, въпреки това, о, въпреки това.

— Да му се не види — беше промълвил Мехмет.

Най-точните думи за случая , беше си помислил Джордж.

Сега драконът имаше цел. Жеравът имаше контекст. Сега драконът беше изпълнен с опасно любопитство, беше станал явен същинският му потенциал. Сега над жерава беше надвиснала заплаха, безоблачният му покой предстоеше рязко да бъде прекъснат. Двамата заедно създаваха напрежение. Заедно бяха нещо повече от две незавършени половинки, заедно те бяха нещо трето, мистериозно и могъщо, в пъти надхвърлящо рамките на пленилия ги малък черен квадрат. Рамката се беше превърнала във филмов екран, изречението се беше превърнало в разказ. Драконът и жеравът канеха наблюдаващия да пристъпи в техния свят, да вземе страна, да се идентифицира с единия, с другия или и с двамата, но поканата им ясно подсказваше, че приемането й може да стане единствено на собствен риск.

И тя му беше подарила тази картина.

— Това е моята благодарност към теб — беше казала. — Вземи я, ако я искаш.

— Не — отговори Джордж. — Това е твърде много. Твърде много.

— Аз ще я взема — намеси се Мехмет.

— Сега е вече завършена — отвърна Кумико. — Ти я завърши. Тя принадлежи на теб точно толкова, колкото и на мен.

— Аз… — започна Джордж. — Аз…

— Аз ще я взема — повтори Мехмет.

А после Кумико попита:

— Кажи ми, редовно ли изработваш апликации?

И тогава всъщност започна всичко.

Тя не го молеше да изработи някаква определена форма, чувствайки, че така ще попречи на вдъхновението му. Джордж обаче ревностно започна да посвещава всеки свой свободен час на изрязването и апликирането — буквално атакуваше кашоните с преоценени книги, ако не намереше онова, което търсеше, купуваше нещо приблизително подходящо, а после пращаше Мехмет отпред в ателието да изтезава клиентите („Така пише и на бланката с поръчката“).

Стараеше се да не мисли, стараеше се да освободи концентрацията си от всякакви ограничения, да позволи на острието да се движи едва ли не самостоятелно, сам несигурен в крайния резултат до момента, в който поставеше последното парченце от апликацията на място.

— Какво е това? — попита Мехмет, когато видя първата картина, от която Джордж беше останал поне донякъде доволен.

— Ти какво мислиш, че е? — парира Джордж, сам доста объркан.

— Някаква хиена?

— Всъщност е лъв.

— А, да. Това е от онези стилизирани шашми, каквито слагат отпред на спортните фланелки.

— Шашми?

— Всичко ново е само добре забравено старо, капитане.

— Наречи ме още веднъж „капитане“ и си уволнен.

Мехмет се навъси срещу хиената/ лъв.

— Това да не е мистериозният резултат от източната съблазън, която упражнява върху теб онази жена? Защото, ако е така, намирам го за изключително обидно.

— Ти си от Изтока, Мехмет, и не си нито мистериозен, нито съблазнителен.

— А — рече Кумико, когато видя апликацията. — Лъв. Да.

И я взе със себе си.

Джордж все още знаеше твърде малко за нея, нямаше представа какво прави тя в свободното си време, какво е семейството й, не знаеше дори как си изкарва прехраната.

— Аз живея, Джордж — отговаряше му винаги тя с някаква болезнена обърканост в погледа. — Какво правят хората по принцип на света? Живеят, оцеляват, сграбчват сами себе си и личните си истории и продължават напред.

Е, така постъпват героите в книгите , мислеше си в такива моменти Джордж, но не го изричаше на глас. На нас, останалите, от време на време ни се налага да си купуваме хляба и сиренето от магазина.

От време на време тя намекваше, че живее от спестяванията си, но какви ли пари би могъл да спести човек, занимаващ се с международна благотворителна дейност, независимо от длъжността си? Ако, разбира се, спестяванията й не бяха по-стари или пък наследствени, или пък…

— Аз те тревожа — каза му Кумико една вечер в леглото — в леглото на Джордж, в дома на Джордж. Той все още не беше влизал в нейния дом („При мен е твърде тясно“, обясняваше тя и се мръщеше на себе си. „По-тясно, отколкото може да допусне човек“). Беше третата седмица след запознанството им. Три странни седмици. Джордж поглеждаше назад, разумът му подсказваше, че двамата с Кумико са прекарали много часове заедно, но реално той помнеше само няколко мимолетни мига: устните й се разделят леко, за да сложи тя в устата си мъничка хапчица патладжан, смехът й, когато гладните за хляб гъски разочаровано се клатушкат след двама им в парка, смайващо деликатният начин, по който хващаше ръката му, когато той се чувстваше неудобно сред тълпа тийнейджъри на опашката за билети в киното (гледаха филм, изчезнал вече като дим от съзнанието му).