Патрик Нес - Жената жерав

Последва въпросът къде да постави картината.

Отначало я окачи вкъщи, но решението изобщо не се оказа добро. Над лавицата на камината жеравът и драконът изглеждаха безкрайно не на място, подобно на гости чужденци, които с любезна усмивка мълчаливо се чудят кога ли ще приключи досадното парти, на което са ги поканили. Стените в другите стаи пък бяха отрупани с книги, нямаше достатъчно въздух, а картината трябваше да диша, затова Джордж я окачи над леглото си. След един стряскащо неясен мокър сън обаче (свлачища, ливади и армии, тъпчещи самата му кожа) побърза да я свали.

Така че в крайна сметка нямаше къде другаде да я сложи, освен в ателието — така поне щеше да я гледа всеки ден, а и там картината се вписваше идеално, бдеше сякаш над него, беше си съвсем на място сред мострите на услугите, които фирмата на Джордж предлагаше. А и, разбира се, ателието беше мястото, където той беше срещнал Кумико. Навярно затова плочката, пресечната точка на неговото изкуство и нейното, изглеждаше най-естествено окачена там, където се бяха пресекли и житейските пътища на двама им.

Джордж окачи картината над бюрото си — на място, както му се стори, малко далеч от погледа на външни хора, където образите не можеха да бъдат видени съвсем ясно.

Но.

— Какво, за бога, е това? — каза мъжът с костюма, дошъл сам да прибере поръчката си от новоотпечатани хендаути, тъй като, по собствените му думи, секретарката му била болна. Джордж вдигна очи от бюрото си и от новата малка апликация, върху която работеше и която под пръстите приемаше формата на натюрморт с плодове (или може би на куче кокер шпаньол).

— Не питайте мен — отговори му Мехмет, все още сърдит, че не му бяха дали плочката, когато я беше поискал. — На това в Турция не му викаме изкуство.

— Тогава турците наистина сте някакви пълни глупаци — отвърна мъжът с костюма смаяно и някак зашеметено. — Ваша ли е? — обърна се той към Джордж с такова участие, сякаш очакваше да чуе решението на проблем, чийто отговор беше търсил през целия си живот. Джордж си даде сметка, че във „Ваша ли е?“ се крият и двата смисъла. Джордж ли е изработил картината? Но също така — и това беше по-любопитното — Джордж ли е собственикът й?

— Жеравът е мой — отвърна той. — А драконът е на… — замълча за момент, а безценното име на Кумико увисна на езика му. — … на един друг човек.

— Забележителна е — отвърна простичко мъжът без излишно натъртване, а очите му не слизаха от картината.

— Благодаря ви.

— Колко искате за нея?

Джордж изненадано примигна.

— Моля?

— Колко давате? — намеси се Мехмет и скръсти ръце.

— Не се продава — отговори Джордж.

— Но ако се продаваше? — в един глас го пресякоха Мехмет и мъжът с костюма.

— Не се продава. Точка.

— Всеки си има цена — каза мъжът, вече леко раздразнен от факта, че нещо, което е поискал, му е било отказано — несправедливост, вбесяваща съвременния човек повече от всичко друго.

— Това е най-противното нещо, което чувам днес — отговори му Джордж.

Цялата фигура на мъжа се скова.

— Съжалявам. Искрено съжалявам. Просто картината е толкова…

Джордж искаше да чуе какво има да каже мъжът. Мехмет явно чакаше същото.

— … истинска — довърши клиентът.

А после Джордж с удивление видя, че в очите на мъжа блестят сълзи.

— Сигурен ли сте? — попита мъжът.

— Сигурен съм — отвърна Джордж, но вече изпълнен с уважение към непознатия.

— Ще ви платя добре — допълни мъжът. — Ще ви дам повече, отколкото си представяте.

И после назова сума толкова екстравагантна, че Мехмет буквално ахна.

— Не се продава — повтори Джордж.

Мехмет се извъртя рязко към него.

— Ти нормален ли си?

— Знаете ли — отговори мъжът с костюма, — всъщност много добре ви разбирам. И аз никога не бих се разделил с нея — ръката му разсеяно потупваше купчинката хендаути и в това движение се криеше такова огромно разочарование, такова ясно съзнание, че току-що се е сблъскал с едно от най-лошите ограничения в този живот, че Джордж усети как сам става на крака. Зачуди се защо ли. Не знаеше. Да успокои непознатия мъж? Да му се извини? Просто да признае значимостта на момента?

Така и не разбра, защото в този момент вратата на ателието се отвори, Кумико влезе и го поздрави с усмивка.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза тя и остави куфара си върху плота до хендаутите на мъжа с костюма, очевидно дори за миг незабелязала присъствието му. После извади отвътре още една черна плочка, като я хвана така, че Джордж да не може още да види съдържанието й. — Взех твоя лъв — допълни тя. — И го използвах.