Патрик Нес - Жената жерав

Показа му го една съботна вечер в ателието. Джордж тъкмо беше върнал Джей Пи на Аманда, приключила втория си пореден уикенд на оценяване на натовареността на трафика в Ромфорд, Хоршъм или някакъв си там друг дълбоко провинциален градец, и сега бързаше да смени Мехмет, който мразеше да работи сам, а и се беше заклел тържествено, че в събота следобед са го извикали на второ интервю — прослушване за роля в мюзикъла „Wicked“ — твърдение, което Джордж еднозначно определи за себе си като лъжа, но въпреки това бързаше да освободи момчето от работа.

Не беше виждал Кумико от две вечери. Срещите им бяха непредвидими. Тя вече имаше телефон, който никога не вдигаше, и най-често просто влизаше в ателието и питаше Джордж дали би искал да прекарат вечерта заедно.

Той неизменно казваше „да“.

Днес тя се появи почти в самия край на работното време. Влезе, все така с куфара в ръка, все така с белия шлифер, преметнат през свободния й лакът, нищо, че от ден на ден зимата ставаше все по-студена.

— Дъщеря ми много иска да се запознае с теб — каза Джордж, когато тя отвори куфара.

— Аз също искам да се запознаем — отвърна Кумико. — Може би ще се видим, когато организираме партито, за което ми спомена онзи ден.

— Да — рече Джордж. — Окей, добре, значи хайде да решим твърдо…

— Представляват цяла история — прекъсна го Кумико, но така деликатно, сякаш го беше сторила случайно, сякаш беше чула молбата му да му покаже невижданите досега плочки само преди секунда, а не преди няколко вечери. Тя бръкна в куфара и вместо да извади най-новата картина, която беше изработила с последната апликация на Джордж (стиснат юмрук, но напълно лишен от каквото и да било потенциално насилие, юмрук, очевидно уловил отчаяно най-любимото си на този свят, изплъзващо се от хватката му), взе купчинката плочки, привързани с бялата лента.

— Нещо като разказан мит — продължи тя и остави плочките на плота, но без да ги развива. — История, която ми разказаха, когато бях малко момиченце, но която през годините надрасна онзи първи разказ.

Ръката й все така не посягаше да развърже лентата.

— Не си длъжна да ми ги показваш — каза Джордж.

— Знам.

— Готов съм да почакам. Казах ти, че съм готов да те чакам вечно.

Тя го загледа сериозно.

— Даваш ми твърде много власт над себе си, Джордж. Още не ми тежи, но може и да ми дотежи, а аз не искам това да се случва — тя докосна ръката му. — Знам, че го правиш от прекомерната си доброта, но ще дойде ден, когато и на двама ни ще ни се иска да не се отнасям с теб толкова предпазливо. А неотстъпчивостта трябва да съществува като възможност, Джордж. Без опасността от среща с възможната болка мекотата губи смисъл.

Джордж преглътна.

— Добре тогава — рече. — Много бих искал да видя останалите ти плочки.

Устата на Кумико се отвори в едно деликатно „О“ на радостна изненада.

— Наистина ли искаш, Джордж? Първата ми мисъл беше да ти откажа. Колко прекрасно, значи искаш? Ще ти ги покажа, разбира се.

После тя развърза лентата и обърна към него първата плочка.

Беше почти изцяло покрита с пера. Те се разтваряха във ветрило, преплитаха се едно върху друго, образуващи искрящо бял взрив. В средата едно–единствено перце, също бяло, но в леко по-различен оттенък, за да се откроява, беше изрязано и усукано във формата на новородено бебе.

— Тези не се продават — промърмори Кумико, все още колебаеща се дали да покаже на Джордж и останалите плочки.

— Не, не се продават — повтори тихо Джордж в почти безмълвно съгласие.

— Но ти какво би добавил тук? — попита тя. — Какво липсва на тази картина?

— Нищо не й липсва — отговори Джордж, а очите му се плъзгаха по извивките на бялото, по леко изпъкващия контур на бебето.

— Знаеш, че това не е вярно — каза Кумико — и те моля да помислиш върху въпроса ми.

Джордж загледа отново картината внимателно, стараейки се да прекъсне връзката с рационалното си съзнание, да остави белият образ просто да се рее из главата му, да позволи на други образи да се свържат свободно с него.

— Аз бих добавил едно отсъствие — каза. — Отсъствие от думи. В тази картина личи някаква загуба — Джордж примигна и дойде на себе си. — Така ми се струва.

Кумико кимна.

— Можеш ли да изработиш това отсъствие? Ще направиш ли за мен и други форми от думи, както досега?

— Разбира се — отвърна Джордж. — Каквото поискаш.

Двамата се обърнаха отново към плочката.

— Какво се случва тук? — попита той. — Нали каза, че е мит? Какъв мит?