Патрик Нес - Жената жерав

— Та, как си? — попита той.

Аманда отвори уста да каже „Добре съм“, но вместо това отвърна:

— Напоследък не спирам да плача.

И за нейна собствена изненада осъзна, че това е чистата истина. Никога не беше смятала себе си за плачлива жена, но напоследък, о, напоследък. Плачеше, когато говореше с баща си, плачеше на най-плоските сантиментални сцени по телевизията, плачеше, когато вратата на асансьора се затвореше под носа й. Плачът я влудяваше, а резултатът от яростта й беше, че започваше да плаче още повече.

— Потисната ли си? — попита Анри, не без съчувствие.

— Ако „потисната“ означава да съм гневна през повечето време, да, потисната съм.

— Мисля, че правилната дума за състоянието ти е амандизъм — Анри повдигна вежди така, както само французите правят, но изражението му си остана все така дружелюбно. Ведрото му отношение към нея определено беше нещо ново. Анри им гостуваше толкова често, колкото беше необходимо, за да поддържа у Джей Пи живо усещането за физическото присъствие на баща му, но през първите години след раздялата срещите му с Аманда напомняха общуване между враждуващи тайни агенти, които си разменят секретни тайни от ядреното въоръжаване, като, в интерес на истината, Аманда беше далеч по-враждебната от двамата. С времето обаче стана твърде уморително да му е ядосана непрекъснато. Отношението й от нетърпимо омекна до хладно, от хладно до учтиво, после от учтиво до почти дружелюбно — положение, което беше по-лошо от всичко, защото, ако можеше да е толкова спокойна в негово присъствие, това най-вероятно значеше, че искрата между двамата вече я няма, нали? Да, страстта им беше яростна, но поне беше страст. Мисълта я накара да се смръщи, а Анри изтълкува погрешно изражението й.

— Прости ми — каза той и остави чашата с чай на масата. — Не исках да ти давам повод да ми се разкрещиш.

— Значи това мислиш за мен? Че съм човек, който ти крещи?

— Ами преди доста ми крещеше.

— Ами преди имаше доста неща, за които да ти крещя.

Анри се ухили.

— Да си дойдем на думата. Моля те, недей, не съм дошъл да спорим. Дойдох да видя сина си и ще се радвам да го сторя на спокойствие, какво ще кажеш?

Аманда не отвърна, само завъртя последната глътка студен чай на дъното на чашата си и вдигна поглед към бившия си съпруг. Тенът му беше дразнещо здрав, посребрената му коса подстригана ниско, за да прикрие оредяването. Това го правеше да изглежда още по-сексапилен, особено с френската си тениска с триъгълно деколте и френското кичурче косми на гърдите, показало се под разкопчаната яка.

— Тревожа се, че толкова плачеш — каза той и се приведе към нея над дивана. — Не е добре за теб. И за Жан-Пиер не е добре майка му да е така тъжна.

Аманда се замисли за момент.

— Смятам, че сълзите ми не са тъжни. По-скоро са сълзи от гняв.

Анри не мръдна, остана приведен толкова близо, че тя усещаше уханието му, болезнено познатия аромат, смес от любимия му меден сапун, от цигарата, която без съмнение беше изпушил по пътя от метрото до тук, и от уникалния мирис на Анри, личния му мирис, мирис, какъвто всички имаме и който самата личност на другия ни кара да приемаме като привлекателен или отблъскващ.

Привлекателен. Или отблъскващ. Или привлекателен.

Проклет да е.

Аманда вдигна ръка и го погали по бузата. Наболата му брада нежно одраска пръстите й.

— Аманда! — каза Анри.

Не се отдръпна, когато тя се доближи до него, не се отдръпна, когато тя безцеремонно навлезе в личното му пространство, не се отдръпна и когато устните й докоснаха неговите.

Но след това вече се отдръпна.

— Това не е добра идея.

— Клодин е на двайсет и пет метра под дъното на Ламанша — отвърна Аманда, все така близо до него, но вече несигурна какво точно върши, чувствайки, че сълзите й ще бликнат всеки момент, мъчейки се с всички сили да ги прогони. — А помисли колко добре се познаваме с теб. Ще прескочим всички ония работи, които и двамата не харесваме.

Анри взе ръката й и я целуна.

— Не бива.

— Но си мислиш за това.

В отговор той се усмихна и посочи слабините си, където опънатият плат на панталона издаваше физическия му интерес.

— Да, но не бива — повтори той. — Не е редно.

Аманда почака още секунда, за да види дали той ще се предаде (предаде беше най-точната дума, тя го караше да й се предаде, не защото искаше да провери дали той ще го стори, а защото изпитваше нужда от него, нужда в пъти по-голяма от неговата, нужда, която я караше да се чувства така, сякаш пада от скала и отчаяно желаеше не той да я спаси, а да падне заедно с нея и ако след това двамата оцелееха, е, след това вече можеха да пийнат по още някоя и друга шибана чашка шибан чай), но после се отдръпна и се отпусна назад на дивана, постара се да докара непринудена усмивка, сякаш постъпката й беше само мимолетна прищявка, дреболия, малко развлечение за възрастни, но нищо, за което да се съжалява, нищо, за което да се тревожим.