Патрик Нес - Жената жерав

— Помниш ли птицата, която ми разказа, че си спасил? — попита изведнъж Аманда. — Каква беше тя? Щъркел?

— Жерав — отвърна баща й. — Почти напълно сигурен съм, че беше жерав.

— Това със спасяването й в задния ти двор случи ли се наистина? Или си го сънувал? — Джордж въздъхна и Аманда с изненада долови във въздишката му неподправено раздразнение. Побърза да продължи — Питам само, защото ми се стори, че днес май видях същата птица. В парка, с Джей Пи. Висока и бяла, ловеше риба.

— Сериозно? Във вашия парк, дето е при апартамента ти?

— Да.

— Божичко, ама че работа. Божичко. Не, не беше сън, но усещането беше такова, като че ли сънувам. Божичко.

След това Аманда звънна на майка си и двете приказваха най-вече за Джордж.

— Какво да ти кажа, мила, нищо от тия работи не ми звучи смислено — рече майка й, след като изслуша подробностите за Кумико, картините, парите и жерава. — Сигурна ли си?

— Той изглежда щастлив.

— Той винаги изглежда така. Това не означава, че наистина е щастлив.

— Не ми казвай, че още се тревожиш за него, мамо.

— Да срещнеш веднъж Джордж означава да се тревожиш за него до края на живота си.

Преди да си легне и да се престори, че чете, Аманда взе мобилния и кликна на „Последни разговори“. Анри беше трети от горе на долу, след номерата на баща й и майка й. Не беше говорила с никой друг през целия уикенд. Замисли се дали да не звънне на Анри да провери дали се е прибрал вече, но това, разбира се, по ред причини беше невъзможно. А и какво щеше да му каже? Той какво щеше да й каже?

Остави телефона и угаси нощната лампа.

Заспа. И сънува вулкани.

Работата й за понеделник беше да анализира данните, събрани през уикенда — брой коли, средна продължителност на престоя им по кръстовищата, възможни алтернативни варианти на пътната сигнализация за съответните райони, паралелни маршрути, които да облекчат движението. Аманда никога не се опитваше да обясни тази част от работата си на никого, не и след като няколко пъти в подобни разговори беше забелязала как лицата на хората се изопват от ужас да не би да продължи още дълго да ги занимава с тая смъртоносна скука.

Но какво да си говорим, хората си бяха тъпаци, тя определено намираше работата си за интересна. Наблюдението на пътния трафик може и да не беше особено динамична задача, но намирането на решение на даден проблем си беше достойно предизвикателство. А облекчаването на движението по пътищата беше проблем, който Аманда беше в състояние да реши, дори беше развила вкус към намирането на решения в тази насока и беше станала толкова добра в това, че беше съумяла да трансформира анонимната омраза на Фелисити Хартфорд по свой адрес в ясно съзнание за неохотно одобрение.

Рейчъл обаче — която, при всички положения, беше пряката й началничка — започваше да се превръща в сериозна пречка.

— Още ли не си приключила с анализа? — попита тя, застанала до противоположния ъгъл на бюрото на Аманда и едновременно с това четяща доклад, сякаш работата на Аманда беше толкова досадна, че не заслужаваше дори и един поглед.

— Часът е 9:42 сутринта — отговори Аманда. — Тук съм само от четирийсет и пет минути.

— От трийсет и една минути? — проточи Рейчъл. — Смяташе, че закъснението ти ще остане незабелязано?

— Цялата събота бях на работа.

— Наблюдението на трафика се свършва за една сутрин? Не може да отнеме цял ден?

Положението беше такова откак се бяха върнали от онзи пикник. Нищо видимо не се беше променило, не бяха казвани тежки думи, нито бяха разменени клетви за вражда за вечни времена, не, беше настъпило само едно постепенно намаляване на отправените към Аманда покани за обяд, в замяна на това нареждания й се даваха с все по-рязък тон, изобщо, атмосферата като цяло беше охладняла. Отказът на Рейчъл да гледа Аманда обаче беше нов щрих. „Явно вече сме в нова фаза на отношенията“, помисли Аманда. „Хубаво.“

— Как вървят нещата с брата на Джейк Гиленхаал? — попита тя високо и върна поглед върху екрана на компютъра си. С ъгълчето на окото си видя как Рейчъл най-сетне вдигна глава и я зяпна.

— С кого?

— С момчето от парка — обясни Аманда престорено-невинно. — Онзи, дето те заля цялата със зехтин.

— Уоли е добре? — отвърна Рейчъл и лека гримаса (както и, развълнувано си отбеляза Аманда, и една напречна бръчка от гримасата) набразди иначе безупречното й лице.

— Името му е Уоли? — отбеляза Аманда за трети или четвърти път. — Че кого кръщават „Уоли“ в днешни дни?