Патрик Нес - Жената жерав

— Името си е напълно нормално? — парира Рейчъл. — За разлика от нечии други имена, които ми идват на ум? Например „Кумико“ като име на жена, която дори не е японка?

Аманда примигна.

— Що за странна подробност си запомнила. А и от къде знаеш, че не е японка?

— Изобщо не е странна? — отвърна Рейчъл. — Ти приказва за нея почти непрекъснато, ако си спомняш? Сякаш си нямаш собствен личен живот и се налага да живееш живота на баща си? Не е ли тъжно? Налучках ли проблема?

— Понякога, Рейчъл, не знам какво си въобразяваш, че можеш…

— Докладът, Аманда? — пресече я Рейчъл, а зелените й очи святкаха.

Аманда се предаде.

— До обяд ще е готов — каза и лепна на лицето си огромна фалшива усмивка. — Ей, а какво ще кажеш да си вземем нещо за хапване и да прегледаме доклада заедно, а?

Рейчъл изпуфтя с престорено разочарование.

— О, страхотно щеше да е? Но вече имам други планове? Нека докладът да е на бюрото ми до един часа?

После се врътна и си тръгна, без да дочака отговора на Аманда. Можехме да сме приятелки, помисли Аманда.

— Или може би не — каза си после тихичко на глас.

— Мръдни, че пречиш, дебелано!

Лакътят на колоездача запрати кафето на Аманда на тротоара на Ситито, в този момент гъмжащ от чиновници и финансисти, излезли в обедна почивка, в това число и една бизнес дама, проявила неблагоразумието точно днес да облече костюм с цвят на слонова кост. Чашата падна точно в краката на жената и кафето я оплиска чак до над коленете.

Изгубила дар слово, тя спря и зяпна Аманда. Аманда от своя страна, разкъсвана между смущението да я нарекат „дебелана“ пред толкова хора и конфуза от това, че буквално беше замерила с кафето си невинен минувач, се опита да поеме инициативата първа.

— Шибани колоездачи — рече, като от една страна действително чувстваше искрена омраза към колоездачите, а от друга се надяваше жената да последва примера й и също да прехвърли вината върху момчето с колелото.

— Стоите насред алеята за колоездачи — отвърна жената. — Какво очаквахте?

— Очаквах, че тоя ще направи път на пешеходец!

— А може би наистина сте твърде дебела и човекът не е успял да ви заобиколи.

— О, майната ти — отказа се Аманда и й обърна гръб. — Кой носи слонова кост през януари?

— Ще ми платите почистването! — заяви жената и тръгна подире й.

Аманда се опита да си пробие път през навалицата от мъже и жени в костюми, спрели се, за да погледат кавгата.

— И как ще ме принудите? — попита тя. — Ще ме арестувате за неизползване на химическото чистене по предназначение?

Красив бизнесмен — индиец пристъпи тържествено напред и препречи пътя на Аманда.

— Наистина съм на мнение, че трябва да предложите да платите почистването на костюма на дамата — изрече той със силен ливърпулски акцент. — Така е редно.

— Точно така — обади се втори красавец от тълпата. — В края на краищата, вината е ваша.

— Вината беше на колоездача — отвърна Аманда. — Той ме блъсна, а в момента сигурно е на километри оттук, самодоволно яхнал вълната на собствената си чиста съвест.

Жената с изцапания костюм най-сетне я настигна и я улови за рамото.

— Погледнете ме! — рече тя. — Ще ми платите почистването.

— Не се тревожете — обади се индиецът. — Ще го плати и още как.

Аманда отвори уста, за да поднови спора. За своя изненада изведнъж установи, че е готова дори физически да нападне жената с белите дрехи, готова е да й зашлеви истински шамар (или дори да й забие истинско кроше), ако тя на секундата не си махне проклетата ръка от рамото й. Аманда беше достатъчно висока и едра, за да стане ясно на всички, че е по-добре да не я закачат, а и беше време хората вече да се научат, че…

Но когато отвори уста да заговори, установи, че сълзите й отново се канят да бликнат.

Всички я гледаха, на лицата им беше изписан гняв, че си е позволила да внесе несправедливост в живота им, и те сега търпеливо чакат тази несправедливост да бъде поправена. Аманда се опита пак да заприказва, опита се да обясни недвусмислено на жената какво да направи с изцапаните си панталони, но от гърлото й се откъсна само задавен хлип.

— Сериозно — прошепна си тихичко. — Какво ми става?

Минути по-късно, минути, сторили се на Аманда часове, под презрително-победоносните погледи на двамата красавци — бизнесмени, тя размени визитката си с тази на жената в белия костюм. После обърна гръб на финансово грамотното им трио и понесе остатъка от обяда си към малката зелена площ близо до офиса й и когато седна на последната половин свободна пейка, установи, че вече няма кафе, с което да преглътне сандвича си.