Патрик Нес - Жената жерав

— Отново ставаш зъл, Джордж. Не ти отива?

— Наистина вече ще затварям. Желая ти всичко хубаво…

— Виждаш ли? Доброта.

— Сега ще затворя телефона.

— Искам да те видя.

— Рейчъл…

— Заради доброто старо време?

— Не, не смятам, че…

— Ще направя така, че да си прекараш добре.

— …

— Знаеш, че мога, Джордж.

— Съжалявам, Рейчъл.

— Ама наистина много ще съжаляваш, ако не ми позволиш…

— Много съжалявам, че си толкова самотна.

— Джордж…

— Пожелавам ти всичкото щастие на света. Слушам те сега и чувам колко те боли, чувам виковете ти, толкова силно копнееш да…

— Почакай само секунда…

— … установиш връзка с някого, истинска връзка.

— Копнея, да? Аз…

— И много съжалявам, че този някой не мога да бъда аз. Съжалявам, но не мога да бъда аз. Наистина не мога.

— Джордж…

— Всичко хубаво…

— Джордж…

— Но вече трябва да затварям…

— Бременна съм.

— …

— …

— Само дето не си бременна, разбира се.

— Джордж…

— Довиждане, Рейчъл, много съжалявам.

— Джордж, аз само…

8 от 32.

Господарката лети безкрайно дълго, а после лети още и още, каца, само когато младата земя я повика, а когато не я вика, продължава да лети. И летежът, и кацането са радостно-приятни, а радостта, въпреки всичките изплакани сълзи, явно е нещо, към което господарката изпитва влечение. Всеки път, когато кацне, тя опрощава, пронизва сърцата със своята прошка, защото за какво друго в живота трябва да искаме прошка, ако не за прегрешенията си срещу радостта?

Светът навлиза в юношеството си, късовете земя се сглобяват един с друг, оформяйки разпознаваемо цяло, но съединяването им е придружено с болка и избухвания. Господарката не се пази от вулканите, когато изригват, защото разпознава в тях същия гняв, който движи и водата, разпознава същото усилие, усилие, насочено навън, към нищото.

— Скоро — казва тя на вулканите, — скоро вашият напън ще впие мускулите ви дълбоко в земята и ще сбере частите й в общ свят. Ръката на първия от вас ще се залови за ръката на друг, тя — за ръката на трети и така заедно ще понесете бремето на живота върху раменете си. Скоро.

И вулканите й вярват, укротяват гневните си пориви, впрягат ги в общото полезно дело по спояването на света.

9 от 32.

Всички вулкани постъпват така, освен един.

— Аз не ти вярвам, господарке — казва вулканът, а зелените му очи святкат от зла радост, която обърква господарката. — Смисълът на вулкана е гневът — продължава той. — Вулкан в покой е просто планина, не е ли така? Да укротиш вулкан, означава да го убиеш.

И лава и жар, и разруха потичат от него на вълни, обитателите на младата земя побягват пред изпепеляващия му смях. Отвратена, господарката отлита настрани, но после се връща и закръжава над вулкана, за да затвърди отвращението си. След това не отлита, а продължава да кръжи.

— Вулканът живее, за да умре — това е целта на съществуването му — казва тя. — Нима и ти не се стремиш към същото?

— Вулканът живее, за да умре, господарке — отвръща вулканът, — но да умре възможно най-гневен.

— Ти не ми се струваш гневен — казва господарката. — Усмихваш се. Шегуваш се. Зад думите ти има лъст, флирт. Срещала съм и двете по света.

— Зад думите ми има радост, господарке. Гневна радост.

— Подобна радост възможна ли е?

— Ние до един от нея сме родени. От нея блика огнената магма на света. Тя кара вулкана да пее.

— Така ли наричаш разрухата, която сееш? Песен?

— Да, господарке. Песен, която никога не лъже.

— За разлика от теб самия — отвръща му тя и отлита.

Вулканът запраща подире й порой от лава. Но пламъците дори не докосват перата й. Вулканът няма намерение да я наранява.

— Ти ще се върнеш, господарке — казва той. — Ще се върнеш.

10 от 32.

Тя се връща. Вече е по-стара, помъдряла. Светът също вече е по-стар, макар че, изненадващо, не е помъдрял особено.

— Все така изригваш — казва тя, докато описва огромен кръг около вулкана.

— А ти все така даваш прошка — отвръща вулканът, седнал в колесницата си с впрегнати коне. — Даваш я там, където тя не трябва да се дава.

— Станал си размирник — казва тя, като се държи на разстояние, защото с времето е опознала вулканите и помни, че винаги трябва да се стои настрани от напрежението, с което те заявяват себе си.

— Станах пълководец — казва вулканът. Пред нозете му се разгръща армия, пълчищата й наводняват света, поглъщат гори и градове, и пустини, и равнини.

— Не си умрял като другите, не си се превърнал в планина.