Патрик Нес - Жената жерав

— Не съм, господарке. Това до нищо не би довело.

Вулканът вдига бича си — дълга, нажежена до бяло верига — и шибва с него величествените си ужасяващи коне. Те цвилят от страшната болка и тъпчат с копитата си ниви и мостове, и цели цивилизации, а по петите им, подобно на огнена река, руква безбройната ненаситна армия.

Господарката лети за кратко с вулкана, мълчаливо наблюдава как от стъпканата от него част на света не остава камък върху камък. Не му казва нито дума. Вулканът също мълчи, само от време на време я стрелва с поглед. Същите зелени очи, проследяващи полета й.

— Ще те опростя — казва му тя, — стига да помолиш.

— Няма да помоля, господарке — отвръща вулканът.

— Защо?

— Не ми е нужно ничие опрощение, а и не признавам властта ти да опрощаваш.

— Властта ми да опрощавам ми се дава от онзи, който моли.

Вулканът й се усмихва, а очите му греят.

— Все едно е, господарке, това не променя нещата.

11 от 32.

Водена от чувство, което сама отказва да назове, тя се гмурка надолу и се понася ниско над напредващата армия на вулкана. Армията среща друга армия и отблизо е невъзможно да се различи едната страна от другата. Битката не е нищо повече от касапница, тресящ се, плискащ котел, сам подклал се и врящ към собствената си смърт.

Господарката се извива нагоре, издига се и закръжава около вулкана за последен път.

— Преди да си тръгнеш, господарке — казва вулканът, — дали не би ми казала името си? — после се усмихна отново, а очите му отразяват как светът край него загива в пламък и ужас. — Така ще мога да те нарека по име следващия път, когато се срещнем.

— Никога повече няма да се срещнем.

— Както желаеш, господарке — отвръща вулканът и скланя глава пред нея, — но аз пък ще ти кажа моето име — после отваря уста и от нея изригва рев от болка и злоба. Само от звука му листата на дърветата се сгърчват, птичките падат мъртви от небесата, черни гадини плъзват изпод камъните.

— Но ти, господарке — продължава вулканът, — можеш да ме наричаш…

— Никак няма да те наричам — отвръща тя, готова е да отлети, но не отлита, още не. После повтаря — Никога повече няма да се срещнем.

И вулканът повтаря:

— Както желаеш, господарке.

После вдига бича си, но преди да го стовари, нея вече я няма.

12 от 32.

— Татко? — казва тя, докато лети сред облаците. Знае, че той няма да й отговори. Никога не й отговаря, времето тече и светът старее, но той никога не й отговаря. Тя нито знае, нито, всъщност, изобщо вярва, че той е някъде тук и я чува, защото облаците се менят и се струпват, и се изваляват безброй пъти само в един-единствен ден, а колко ли пъти са правили същото във всички дни от живота на света? А дори и родената от облаците не може да отличи един облак от друг.

Може би облаците са нейният баща. Може да са и просто облаци. Те не са нейният баща. Те са облаци.

Но въпреки това:

— Татко? — казва тя.

Не продумва повече, защото не е сигурна какъв е въпросът, който иска да зададе. В главата й е само вулканът, двамата водят спорове, които никога не са се случвали, той търпи поражения, които тя никога не му е нанасяла, в мислите си тя му дава последната блага прошка в мига, когато изпълнява последното му желание да го освободи — благоволение, за което той никога не е молил.

Тя лети през облаците, оставя капчиците влага да охлаждат челото й, да мокрят дрехите й в сладка отмала, да успокояват болката в мускулите, които я носят в небето.

През цялото време нейният баща я гледа и едва когато тя излиза от облаците и се отдалечава достатъчно, че да не може да го чуе, той прошепва името й.

Джордж започна да сънува странни неща.

Кумико все така не му позволяваше да види как работи върху картините, едва-едва го допусна да пристъпи прага на малкия й апартамент — което нямаше кой знае какво значение, защото по-голямата част от времето тя бездруго прекарваше не в своя, а в неговия дом — но въпреки това той започна да сънува заключени врати, в съня винаги знаеше, че тя е зад вратата, знаеше също, че ключалката е на вратата, защото самата Кумико иска така, а Джордж уважава желанието й. Наяве беше възможно да я гледа, когато поиска. Но в сънищата си винаги оставаше сам пред заключената врата. Агонизиращ.

Или пък сънуваше как я намира в някаква тайна бяла стая без ключалки, сънуваше я покрита с пера, които тя подрежда така, че да й придадат форма на жена, сънуваше я как приглажда и подрязва грамадните си бели крила, за да заприличат на ръце и длани с пръсти, как крие човката си зад човешки нос, как си слага лешниковокафяви лещи, за да скрият истинските й златни, златни очи. В съня тя виждаше, че той я гледа, и заридаваше заради него, заридаваше за всичко, което двамата щяха да изгубят.